— Преди четиринадесет дни. Просто не отидох. Това незаконно ли е?
— Колко дълго бяхте назначена в концерна?
— Две седмици. Нещо още по-глупаво, с което да ме мъчите, не можахте ли да измислите? Нали ви казах, няма смисъл.
— Защо напуснахте?
— Боже мой, какво си мислите вие? Защото не издържах да ми хленчат непрекъснато и да следят всяка моя крачка.
— Вие бяхте художествен директор?
— Никакъв директор не съм била. Помагах в техническата редакция — „лепачка“, както го наричат там. Но даже и да лепя не се научих както трябва, преди да почне тоя спектакъл.
— С какво се занимава художественият директор?
— Не знам. Мисля, че просто седи и прерисува букви и цели страници от чуждестранни списания.
— Конкретно — защо напуснахте работа?
— Боже господи, нима те се разпореждат и с полицията? Няма ли да се смилите над мен? Предайте на този, който ви е пратил, че има клиники, където ще се чувствува по-добре, отколкото в леглото ми.
— Защо напуснахте?
— Махнах се, защото не издържах повече. Опитайте се да разберете! Той ми хвърли око още в първите дни, когато постъпих. Един познат фотограф ме склони да позирам за някакво медицинско проучване или нещо от тоя род. И той видял снимката. Замъкна ме в някакъв странен малък ресторант накрай света. След това сглупих да го пусна тук. На другата нощ ми позвъни — той на мен — и ме попита дали нямам някоя бутилка вино в къщи. Дадох му да разбере, че трябва да ме остави на мира, и го пратих по дяволите. И оттогава все така.
Тя стоеше широко разкрачена насред стаята и го гледаше с недоумение.
— Какво в края на краищата искате да узнаете? Как той седя ей там на пода и хленчи, държейки ме за крака в продължение на три часа? И как едва не получи удар, когато накрая се изскубнах и отидох да си легна?
— Давате прекалено много излишни сведения.
Тя захвърли четката встрани от стола и няколко капки червена боя опръскаха ботушите й.
— Да, да — нервно каза тя. — Щях и да легна с него, ако знаех, че ще се проточи толкова дълго. Защо не? Все към нещо трябва да проявиш интерес. На мен наистина много ми се спеше, но как можех да предположа, че той съвсем ще се побърка само защото се съблякох. Не разбирате ли в какъв ад живея тези седмици — от сутрин до вечер, ден след ден. Той трябвало да ме има. Той трябвало да има моята първична, природна импулсивност. Щял да ме изпрати да обиколя света. Трябвало да му помогна да намери нещо, отдавна загубено. Щял да ме направи шеф на не знам какъв си отдел. Шеф — мене! „Не, скъпа, не е необходимо да умееш нещо. Нямаш желание? Какво значение има това, скъпа!“
— Повтарям: давате редица излишни сведения.
Тя най-сетне млъкна и го погледна, мръщейки чело.
— Вие не сте ли… не ви ли е пратил той?
— Не. Получихте ли нещо като прощална грамота, когато напуснахте?
— Да, но…
— Покажете ми я.
Само учудване се четеше в очите й. Отиде до синьото бюро до стената; изтегли едно чекмедже и извади грамотата.
— Доста зле изглежда — каза тя смутено.
Йенсен разгърна грамотата. Някой бе изписал след златния текст големи червени удивителни. На форзаца, също в червено, се мъдреха няколко непристойни фрази.
— Не трябва, разбира се, да се прави така, но побеснях. Беше толкова смешно. Не бях изкарала там и две седмици и единственото, което направих за всичкото това време, бе, че позволих да ме държат за крака в продължение на три часа, че се съблякох гола и си облякох пижамата.
Инспектор Йенсен прибра бележника в джоба си.
— Довиждане — каза той.
Когато прекрачваше прага, за да излезе на площадката, болката под лъжичката изведнъж остро го прободе. Рязко и силно. Причерня му пред очите, залитна и трябваше да се облегне на вратата.
Тя веднага притича.
— Какво ви е? — разтревожи се тя. — Болен ли сте? Елате да седнете за малко. Аз ще ви помогна.
Той остана на мястото си и когато тя го подпря, усети тялото й плътно до себе си. Забеляза колко топла и мека е.
— Почакайте — каза тя. — Ще ви донеса малко вода. — Изтича до кухнята и веднага се върна. — Ето, пийте. Мога ли да направя още нещо за вас? Няма ли да си починете малко? Извинете, че се държах по такъв начин, сам разбирате, заблудих се. Един от най-високопоставените шефове там, няма да кажа кой, ме преследва през цялото време…
Йенсен се изправи. Болеше го все така силно, но започна вече да привиква.
— Извинете ме — повтори тя. — Но не можах да разбера какво искате. А и сега не разбирам. Винаги бъркам. Толкова се страхувам понякога, че нещо ми има, че съм толкова различна. Но за мен е важно да се интересувам от нещо, да правя нещо сама и сама да определям какво. И в училище не бях като другите и никой не разбираше защо питам за разни неща. Просто обичах да задавам въпроси. А и сега съм по-различна, не съм като другите жени, непрекъснато го забелязвам. Наистина, дори изглеждам по-различно, а и миризмата ми е по-друга. Или аз не съм наред, или пък светът. Кое от двете е вярното — няма особено значение.