— Къде?
— В историята на криминалистиката.
Йенсен сключи ръце на гърба си, като стъпваше ту на пети, ту на пръсти.
— Това е мнението ми на специалист — заяви решително той.
Издателят го изгледа продължително.
— Колко ще ни струва да промените мнението си?
Йенсен го погледна с недоумение.
Мъжът зад масата се примири.
— Шегувам се, разбира се — поясни той мрачно. Смъкна краката си от облегалката, извъртя стола напред, сложи ръце на масата пред себе си и опря чело върху левия си юмрук. Изправи се с рязко движение.
— Трябва да се посъветваме с братовчед ми — каза той и натисна един клавиш на вътрешния телефон.
Йенсен засече времето. 13.27.
Мъжът с копринената връзка безшумно се беше преместил и сега стоеше съвсем до него. Прошепна:
— С шефа, с най-големия шеф, шефа на целия тръст — ръководителя на концерна.
След като измърмори нещо по телефона, сега издателят слушаше и ги мярна с леден поглед. Натисна нов клавиш, наведе се към микрофона. Заговори бързо и делово:
— Директорът на сградата. Изчислете за колко време ще се евакуират хората в случай на учебна пожарна тревога. Дайте отговор най-късно след три минути. Докладвайте ми по директния ми телефон.
Шефът влезе в стаята. Рус като братовчед си, но около десет години по-възрастен. Лицето му изглеждаше спокойно, красиво и сериозно, раменете му се очертаваха широки, а стойката — подчертано изправена. Носеше кафяв костюм, семпъл и строг. Когато заговори, гласът му прозвуча дълбок и приглушен.
— Тая новата на колко години е? — подхвърли разсеяно с леко кимване към вратата.
— Шестнадесет — отвърна братовчед му.
— Охо!
Директорът бе отстъпил към витрината и без да се е приповдигнал на палци, създаваше такова впечатление.
— Този човек е от полицията — съобщи издателят. — Неговите хора търсят, но не намират нищо. Смята, че трябва да опразним сградата.
Шефът отиде до прозореца и мълчаливо се загледа.
— Вече е пролет — каза той. — Колко е красиво!
В стаята настъпи пълно мълчание. Йенсен погледна часовника си. 13.29.
— Преместете колите ни — промълви шефът, като едва помръдна устни.
Директорът на издателството се втурна към вратата.
— Оставени са съвсем близо до сградата — добави кротко шефът. — Колко е красиво!
Тридесет секунди мълчание.
Нещо забръмча и на вътрешния телефон замига лампа.
— Да — обади се издателят.
— Осемнадесет до двадесет минути, ако се използуват стълбището, отвореният асансьор и бързите автоматични асансьори.
— Всички отдели ли сте взели пред вид?
— Без тридесет и първи.
— А със… специалния отдел?
— Значително по-дълго време.
Гласът в апарата прозвуча по-неуверено.
— Витите стълби са тесни — добави той.
— Знам.
Щракване. Мълчание. 13.31.
Йенсен се приближи до един от прозорците. Далече долу съзря паркинга и широката улица с нейните шест платна, права и безлюдна в момента. Видя, че хората му са я преградили с оранжеви стойки на около четиристотин метра от сградата и че един от тях отклонява движението в страничната пряка. Въпреки разстоянието различи ясно зелените униформи на полицаите и белите наръкавници на регулировчика.
От паркинга изпълзяха две големи черни лимузини. Придвижваха се на юг, последвани от една бяла — по всяка вероятност на директора на издателството.
Той самият отново се бе вмъкнал в стаята и стоеше до стената. Усмивката му издаваше загриженост, главата му клюмаше, приведена сякаш от дълбок размисъл.
— Колко етажа има сградата? — попита Йенсен.
— Тридесет плюс четири подземни — осведоми го издателят. — Обикновено ги смятаме за тридесет.
— Стори ми се, че споменахте за тридесет и първи?
— Така ли? Било е от разсеяност.
— Колко служители имате?
— Тук? В сградата ли?
— Да.
— Четири хиляди и сто в главния корпус. Около две хиляди в страничните крила.
— Значи, общо над шест хиляди?
— Да.
— Настоявам да се евакуират.
Мълчание. Издателят се завъртя на 360° на стола си.
Шефът стоеше с ръце в джобовете и гледаше навън. Бавно се обърна към Йенсен. Правилното му лице беше много сериозно.
— Действително ли смятате, че е възможно да е поставена бомба в сградата?
— При всяко положение трябва да се предвиди и тази възможност.
— Вие нали сте полицейски инспектор?
— Да.
— Имате ли опит с подобни произшествия?
Йенсен за момент се замисли.
— Случаят е много особен. Но практиката показва, че в над осемдесет процента от всички известни случаи твърденията в анонимните писма се оказват верни… или поне се основават на факти.