— Остана при… при жена ми в града.
— Защо напуснахте?
Мъжът сбърчи чело, като че се опитваше да се съсредоточи. Измина минута, преди да отговори:
— Слушайте, каквото и да сте чули и каквото и да си мислите, не е вярно. С нищо не мога да ви услужа.
— Защо напуснахте работа?
За няколко секунди настъпи мълчание. Мъжът унило се почеса по носа.
— Всъщност не съм напуснал съвсем. Вярно, договорът ми с издателството изтече, но аз все още съм свързан с концерна.
— С какво се занимавате?
Йенсен огледа студената стая. Другият проследи погледа му. След нова пауза на мълчание, по-дълга от предишната, мъжът каза:
— Вижте, какъв смисъл има? Така или иначе, не знам нищо, което да ви свърши работа. Кълна се, че тая грамота се намира в града.
— Защо мислите, че искам да видя вашата грамота?
— Знам ли. Изглежда странно, да пропътувате двеста километра за такова нещо. — Мъжът позлати глава. — Впрочем за колко време пристигнахте? — Зададе въпроса с известен интерес, но Йенсен не отговори и мъжът възприе предишния си тон. — Най-доброто ми постижение е час и петдесет и осем минути — съобщи той мрачно.
— Има ли телефон тук?
— Не, няма.
— Къщата ваша ли е?
— Не.
— Чия собственост е?
— На концерна. Наел съм я. Да си отпочина, преди да се нагърбя с нови задачи.
— Какви задачи?
Отговорите ставаха все по-неуверени. Мълчанието, последвало въпроса, този път като че ли нямаше да има край.
— Добре ли се чувствувате тук?
Мъжът умолително погледна Йенсен.
— Разберете, казвам ви, че сте схванали всичко съвсем погрешно. Не мога да ви кажа нищо, което да ви послужи. Всичките тия истории са без значение, вярвайте ми.
— Какви истории?
— Хм, знам ли, какво сте чули.
Йенсен не смъкваше погледа си от него. В стаята бе съвършено тихо. Зловонието от фабриката се усещаше и вътре също тъй ужасно, както и вън на тераската.
— Каква длъжност заемахте в концерна?
— О, най-различни. Първо спортен журналист. После главен редактор на едно-две списания. После минах към рекламата. Много пътувах — предимно спортни репортажи — от цял свят. След това отидох във филиал на издателството в чужбина и после… да, после обикалях и изучавах разни неща.
— Какво изучавахте?
— От всичко по малко. Протоколни взаимоотношения и въобще.
— Какво се разбира под „протоколни взаимоотношения“?
— Не е лесно да се обясни.
— Значи, много сте пътували?
— Бил съм почти навсякъде.
— Ползувате ли езици?
— Не бих казал, че кой знае колко ми се удават.
Инспектор Йенсен мълча известно време, без да сваля очи от мъжа в домашния халат. Накрая попита:
— Списанията често ли публикуват спортни репортажи?
— Не.
Лицето на мъжа ставаше все по-умело.
— Никой не се интересува от спорт в днешно време — освен по телевизията.
— И въпреки това вие обикаляхте света, за да пишете спортни репортажи?
— Никога не съм можел да пиша нещо друго. Опитах, но не излезе нищо.
— Защо напуснахте?
— Може би им се стори прекалено скъпо. — Мъжът се замисли за секунда. — Те са все пак доста стиснати — каза той с мъртвешки глас и погледна стоманените тръбни мебели.
— Кои е пощенският клон на района?
Мъжът въпросително погледна Йенсен. Вдигна ръка към прозореца. Над гората, от другата страна на езерото, се виждаше жълтият облак дим от фабриката.
— Същият като техния там… във всеки случай пощаджията идва оттам.
— Всеки ден ли минава?
— Без неделите.
Чуваше се само дишането на мъжа и далечният тътен на колите от автострадата.
— Необходимо ли е да ме мъчите повече? Така или иначе, няма смисъл.
— Знаете ли защо съм тук?
— Нямам представа. — Мъжът в халата неспокойно се размърда. Мълчанието като че ли го притесняваше. — Аз съм само един човек без късмет — каза той.
— Без късмет?
— Да, без късмет. Всички казват обратното, че съм имал късмет. Но вие сам виждате — седя тук и мухлясвам, какъв късмет е това?
— Какво искате да правите?
— Нищо. Никого не искам да притеснявам.
Мълчанието продължи дълго и потискащо. На два пъти мъжът в халата погледна умолително Йенсен, но и двата пъти почти веднага отмести погледа си.
— Моля ви, вървете си — глухо каза той. — Кълна се, че грамотата е в града. В апартамента на жена ми.
— Вие, изглежда, се чувствувате зле тук.
— Не съм казал такова нещо.
— Зле ли се чувствувахте на работното си място?
— Не, не, съвсем не. Защо да съм се чувствувал зле? Та аз имах всичко, каквото исках. — Той сякаш потъна в безплодни размишления. Накрая каза:
— Вие погрешно разбирате всичко. Чули сте разните там истории и си мислите сега нещо, и аз не знам какво. Освен това нещата съвсем не стоят така, както разправят хората. Чисто и просто не е истина. Не всичко във всеки случай.