— Значи, това, което се твърди за вас, не е истина?
— Е, добре, по дяволите, вярно е, че шефът се уплаши и скочи във водата. Но какво съм виновен аз?
— Кога се случи това?
— По време на регатата, много добре знаете. Всъщност голяма работа. Взе ме със себе си, защото мислеше, че разбирам от платноходство. Нали искаше да победи. А когато бурята връхлетя отгоре ни, лодката се наклони и аз застанах от наветрената страна, той помисли, че ще се обърнем, нададе вой и скочи в езерото. А аз можех само да продължа. — Погледна мрачно Йенсен. — Да си бях траял, нищо нямаше да се случи. Но реших, че историята е забавна. Сетне ми стана толкова мъчно, когато разбрах, че ми дават интересна работа само за да ме държат по-надалеч от дома. И тогава не можах да си замълча, макар че… — Той потрепери и потри носа си. — Не обръщайте внимание на тия истории. Празни приказки! Жена ми се възползува от тях, впрочем да прави каквото си иска, нали така? Освен това сега сме разведени. Не се оплаквам, само това недейте да си мислите. — След кратка пауза повтори пак: — Не, не се оплаквам.
— Покажете ми телеграмата.
Мъжът в халата ужасено зяпна Йенсен.
— Каква телеграма? Аз нямам…
— Не лъжете.
Мъжът възбудено се изправи и отиде до прозореца. Стисна ръце в юмруци и ги удари един в друг.
— Не — каза той, — няма да ме измамите. Нищо повече не казвам.
— Покажете ми телеграмата.
Мъжът се обърна. Продължаваше да държи свити ръцете си.
— Няма да мине. Няма никаква телеграма.
— Унищожихте ли я?
— Не си спомням.
— Какъв беше текстът?
— Не си спомням.
— От кого беше подписана?
— Не си спомням.
— Защо напуснахте работа?
— Не си спомням.
— Къде живее бившата ви жена?
— Не си спомням.
— Къде се намирахте по това време преди една седмица?
— Не си спомням.
— Тук ли бяхте?
— Не си спомням.
Мъжът в халата стоеше все още с гръб към прозореца, стиснал ръце в юмруци. Лицето му бе плувнало в пот, погледът му издаваше уплаха и детско упорство. Йенсен равнодушно го гледаше. След цяла една минута той прибра бележника в джоба си, взе шапката си и тръгна към вратата. Вече излизайки, попита:
— Какво представлява тридесет и първи отдел?
— Не си спомням.
Когато навлезе в микрорайона с фабриката, часът беше единадесет и петнадесет. Спря при полицейския участък и се обади оттам на началника на цивилния патрул.
— Да, разведени са. Издирете нейния адрес. Отидете там и вижте грамотата. В случай, че не е цяла, вземете я.
— Разбрано.
— Спешно е. Чакам тук.
— Разбрано.
— Още нещо.
— Да.
— Получил е телеграма — вчера или днес сутринта. Пратете някой да вземе копието от пощата.
— Разбрано.
Караулното помещение беше голямо и мрачно, с жълти тухлени стени и найлонови пердета на прозорците. В задната му част имаше преграда и зад нея се виждаха арестите с блестящи решетъчни врати. Някои от тях вече бяха заети. До преградата седеше полицай в зелена униформа и прелистваше папка с доклади.
Инспектор Йенсен седна до прозореца, загледан към площада, който беше тих и безлюден. Жълтият дим сякаш задържаше топлината на слънчевите лъчи и светлината беше безжизнена и тягостна. Зловонието от фабриката бе ужасно.
— Винаги ли мирише така?
— В делниците е по-лошо — отвърна дежурният.
Йенсен кимна.
— Свиква се. Газовете не били уж опасни за здравето, но моята теория е, че потискат хората. Много се самоубиват.
— Тъй, значи.
След петнадесет минути телефонът иззвъня.
— Много любезна беше — докладва началникът на цивилния патрул. — Веднага я показа.
— Е, и?
— Съвсем запазена е. И двата листа са си на мястото.
— Имаше ли нещо, което да говори, че може да е била заменена или подновена?
— Подписите във всички случаи не са нови. Мастилото е старо.
— Влизахте ли вътре в апартамента?
— Не, тя донесе документа. Много любезна, както казах, почти ме очакваше. Между другото много елегантна млада дама.
— А телеграмата?
— Пратих човек до телеграфната служба.
— Върнете го.
— Не ви ли трябва копие?
— Не.
След кратка пауза инспектор Йенсен добави:
— Изглежда, не е свързана със случая.
— Инспекторе?
— Да.
— Малка подробност, която ме смути. Един от хората ми стоеше на пост пред къщата, в която живее.
— Така ли. Нещо друго?
— Шефът на полицията ви търси.
— Поръчал ли е да ми предадете нещо?
— Не.
Движението по автострадата се бе оживило и на много места край пътя се виждаха коли. В повечето случаи собствениците бяха заети да ги лъскат, а много бяха вдигнали и изнесли навън седалките и седяха край колите пред малки разтегателни масички. Върху тях имаше портативни телевизори и готови, пакетирани в целофан закуски, каквито можеха да се купят от автоматите. С приближаването на града растяха върволиците от коли и придвижването ставаше все по-трудно. Когато инспектор Йенсен достигна центъра, часовникът вече показваше пет без десет.