Градът все така пустееше. Беше времето на футболните предавания и онези, които не се занимаваха с колите си, си седяха в къщи. Футболните мачове вече не се играеха пред публика, бяха предназначени единствено за излъчвания. Провеждаха се в големи затоплени зали, собственост на телевизията. Отборите се състояха от професионални играчи, между които много чужденци, и въпреки че нивото на мачовете минаваше за високо, интересът към тях като че ли спадаше. Инспектор Йенсен рядко ги гледаше, макар че държеше телевизионния апарат включен винаги когато си беше в къщи. Предполагаше, че така правят много хора.
Вече от час усещаше нарастваща умора и на няколко пъти му причернява пред очите, като че щеше да припадне. Разбра, че това се дължи на глад, спря до един снекбар, купи чаша гореща вода, пакетче кондензиран бульон и порция сирене.
Докато чакаше да се разтвори съдържанието на пакетчето, извади бележника и написа: „Номер 7, журналист, неженен, 58-годишен, напуснал по собствено желание.“
Макар че изпи бульона още врял, беше вече пет и половина, когато седна отново в колата, и докато караше на запад, започна да се здрачава.
До полунощ оставаха шест часа.
25
Улицата, тясна и слабо осветена, с дървета от двете страни, бе застроена с долепени една до друга къщи на един или два етажа. Кварталът не се намираше много далеч от центъра. Построен преди около четиридесет години, той се населяваше главно от чиновници. Това вероятно го спасило от преустрояването му в стандартен, гъсто населен район при разрешаването на жилищната криза.
Йенсен паркира колата, прекоси улицата и позвъни. Прозорецът не светеше и на звънеца не се отзова никои.
Върна се при колата, седна зад кормилото и започна да разучава списъка и бележника. После прибра документите, погледна отново часовника си, загаси лампичката в колата и зачака.
След петнадесет минути по отсрещната страна на тротоара се зададе дребен мъж с велурена шапка и сиво пръскан балтон. Отключи външната врата и влезе. Йенсен изчака, докато зад щорите се появи светлина. Отново пресече и позвъни.
Мъжът отвори веднага. Просто и безукорно облечен, той изглеждаше съвсем на годините си. Лицето му бе слабо, с приветлив и въпросителен поглед зад очилата.
Йенсен показа служебния си знак.
— Йенсен — представи се той, — инспектор от шестнадесети участък. Водя разследване, което засяга вашата предишна длъжност и месторабота.
— Заповядайте, влезте — покани го мъжът и отстъпи встрани.
Стаята беше доста голяма. Две от стените — целите в рафтове с книги, вестници и списания. До прозореца стоеше бюро с телефон и пишеща машина, а в средата на стаята — ниска кръгла масичка с пепелници и три кресла около нея. Осветлението се състоеше от подвижна лампа, поставена на бюрото, и голям пластмасов глобус над кръглата масичка.
В момента, в който инспектор Йенсен влезе в стаята, нещо в поведението на мъжа се промени. И начинът по който се движеше и погледът му станаха други. Имаше вид на човек, който се готви да извърши нещо, правено вече безброй пъти.
— Заповядайте, седнете.
Йенсен седна и извади писалката и бележника си.
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Някои сведения.
— На ваше разположение съм, разбира се. Стига да мога да ви отговоря.
— Кога напуснахте работа?
— В края на месец октомври миналата година.
— Дълго ли работихте в концерна?
— Сравнително дълго. По-точно, петнадесет години и четири месеца.
— Защо напуснахте?
— Да кажем, че съм изпитвал желание да се отдам изцяло на личния си живот. Напуснах издателството по собствено искане, като прекратих договора си по обичайния ред. — Позата на мъжа беше очаквателна, гласът — приглушен и мелодичен. — Мога ли да ви предложа нещо? Чаша чай или друго?
Йенсен леко поклати глава.
— С какво се занимавате в момента?
— Аз съм материално обезпечен и следователно не е необходимо да работя, за да се издържам.
— С какво се занимавате?
— По-голямата част от времето си използувам за четене.
Йенсен огледа стаята. Наоколо цареше забележителен порядък. Въпреки камарите от книги, вестници и листи всичко изглеждаше добре подбрано и систематизирано до педантичност.