— Когато напуснахте, получихте ли нещо като грамота или може би по-скоро прощално писмо?
— Да, получих.
— Пазите ли я?
— Предполагам. Искате ли да я видите?
Йенсен не отговори. Цяла минута седя неподвижно, без да гледа мъжа. После каза:
— Признавате ли, че сте изпратили анонимно заплашително писмо до ръководството на издателството?
— Кога трябва да е станало това?
— Преди една седмица, горе-долу по това време.
Мъжът подръпна нагоре панталоните си и кръстоса крака. Седеше, подпрял левия си лакът на облегалката на креслото, и бавно поглаждаше с показалец долната си устни.
— Не — спокойно отвърна той. — Не признавам.
Инспектор Йенсен отвори уста да каже нещо, но изглежда, промени решението си. Вместо това погледна часовника си. Показваше деветнадесет часа и единадесет минути.
— Предполагам, че не съм първият, с когото разговаряте в тази връзка. Колко души вече сте… разпитали?
Гласът му се пооживи.
— Десетина — отвърна инспектор Йенсен.
— И всичките от издателството?
— Да.
— О, сигурно сте се намъчили да слушате стари вицове и разни мръсни истории. Клевети. Полуистини, ежби, намеци. И фалшифицирано представени събития.
Йенсен не каза нищо.
— Сградата буквално гъмжи от подобни истории, доколкото успях да подразбера — продължи мъжът. — Но сигурно така е почти навсякъде — добави замислено той.
— Какви длъжности сте заемали по време на работата си в концерна?
— Бях назначен като журналист по културните въпроси. През цялото време на една и съща длъжност, както вие се изразихте.
— Запознат ли сте с организацията и дейността на издателството?
— В известна степен. Имате ли пред вид нещо конкретно?
— Познавате ли така наречения тридесет и първи отдел?
— Да.
— Знаете ли с какво се занимава?
— Би трябвало да знам. Работих към тридесет и първи отдел в продължение на петнадесет години и четири месеца.
След известно мълчание Йенсен, сякаш между другото, попита:
— Признавате ли, че сте изпратили анонимно заплашително писмо до ръководството на концерна?
Мъжът продължи, все едно не бе чул въпроса.
— Отдел тридесет и първи или специалният отдел, както още го наричат, е най-важният в цялото издателство.
— Чух да се говори за това. С какво се занимава?
— С нищо — каза мъжът. — Абсолютно с нищо.
— Какво искате да кажете?
Мъжът стана и взе лист и молив от безупречно подреденото бюро. Седна отново, подравни листа според шарките на масата, сложи молива успоредно на горката му къса страна. След това погледна въпросително посетителя.
— Добре — каза той. — Ще ви обясня.
Йенсен погледна часовника. 19,29. Времето напредваше — оставаха четири часа и половина.
— Бързате ли, господин инспектор?
— Да. Много.
— Ще се опитам да бъда по-кратък. Попитахте с какво се занимава специалният отдел, нали така?
— Да.
— Аз вече ви дадох най-изчерпателния отговор: с нищо. И колкото по-подробно ви обяснявам, толкова по-неясен ще бъда. За съжаление. Разбирате ли?
— Не.
— Не се и учудвам. Да се надяваме, че ще разберете. В противен случай рискуваме да стигнем до задънена улица.
Мъжът мълча в продължение на половин минута и за това време неговото поведение отново се промени. Когато заговори отново, изглеждаше някак слаб и несигурен, но по-възбуден от преди.
— Може би ще бъде най-просто да ви разкажа за себе си. Израснах в семейство на интелектуалци и получих образование в духа на една хуманистична традиция. Моят баща беше преподавател в университета, самият аз следвах пет години. Тогавашният университет имаше хуманитарен факултет — истински, а не само наречен така. Разбирате ли добре какво означаваше това?
— Не.
— Всичко не може да се обясни. Много време ще отнеме. Възможно е да сте забравили значението на термините, които използувам, но някога все ще сте ги чували. Следователно не може да не разберете постепенно съдържанието им и да не вникнете в смисъла.
Йенсен остави писалката и заслуша.
— Както вече ви казах, започнах да пиша по културните въпроси — отначало само защото не вярвах, че някога мога да стана писател. Чисто и просто не ме биваше за това, макар че не можех да живея, без да пиша. Писането бе почти единствената ми страст.
Пауза. Лек дъжд запръска по прозореца.
— Работих в продължение на много години като редактор на културния отдел в един частен вестник. По неговите страници се печатаха не само статии за изкуство, литература, музика и други подобни, там се водеха и дискусии. За мен, както и за някои други, тези дискусии бяха може би най-важното. Диапазонът на обхващаните от тях въпроси бе голям, практически засягаше всички страни на обществения живот. Често те бяха остро критични и съвсем не всички възгледи и изказвания бяха разумно обмислени.