Выбрать главу

Йенсен се раздвижи.

— Чакайте — каза мъжът и вдигна дясната си ръка. — Досещам се какво искате да кажете. Да, съвсем вярно е, че те тревожеха хората, че нерядко ги караха да се чувствуват обезпокоени, разочаровани, сърдити или уплашени. Не галеха никога с перце, независимо дали ставаше дума за обществени институции, идеи или отделни личности. Ние, имам пред вид себе си и още някои, смятахме това за правилно.

Йенсен продължи прекъснатото движение и погледна колко е часът. 19,45.

— Твърдят — замислено каза мъжът, — че критиката и острите нападки понякога могат дотам да пречупят някого, че да го тласнат към самоубийство.

За няколко секунди настъпи мълчание. Дъждът продължаваше да потропва по прозореца.

— Някои от нас минаваха за култур-радикали, но, разбира се, всички ние бяхме радикали, независимо от това дали работехме в частни или в обществени вестници. Това ми стана ясно едва по-късно. От друга страна, не мога да кажа, че политиката ме е интересувала толкова много. Впрочем нямах доверие на нашите политици. Техният нравствен облик и професионална подготовка ми се струваха несъвършени.

Инспектор Йенсен забарабани леко по ръба на масата.

— Виждам, искате да не се разпростирам толкова — каза тъжно другият. — И така, друго, което презирах с цялото си сърце, беше седмичната преса. В моите очи тя оказваше вече години наред единствено вредно влияние. Такава, каквато си беше, тя естествено имаше своето предназначение и право на живот, но защо пък да я щадят от нападки? Посветих много време, за да атакувам така наречената й идеология, да я анализирам и разбия. Написах по въпроса много статии и цяла книга.

Той се усмихна съвсем леко.

— Това не беше писание, което да ми спечели популярност сред покровителите на този род издания. Спомням си, че бях наречен враг номер едно на седмичната преса. Някога, преди много години.

Мъжът спря да говори и нахвърли нещо като диаграми върху листа. Линиите бяха тънки и изящни. Личеше, че има много лека ръка.

— А сега нека се съобразим с изискванията на времето и съкратим и опростим една дълга и сложна история. Структурата на обществото започна да се променя, отначало бавно и незабележимо, после с главоломна скорост. Говореше се все по-често за благоденствие и общество на единомислие и сговор, докато тези две явления започнаха постепенно да се възприемат като неразривно свързани и обусловени едно от друго.

В началото нямаше нищо тревожно, жилищната криза бе ликвидирана, престъпността намаля, преодоляваха се и младежките проблеми. Наред с това, неотвратимо като ледниковия период, настъпваше отдавна предусетената духовна реакция. Причини за особено безпокойство, както казах, нямаше. Малцина сред нас бяха скептично настроени. Предполагам, че знаете не по-зле от мен как се развиха нещата по-нататък?

Йенсен не отговори. Ново и странно чувство започна да го обзема. Чувство на изолация и уединеност, сякаш той и дребният мъж с очилата се намираха под пластмасов похлупак или в стъклената витрина на някой музей.

— Най-важното за нас, разбира се, беше, че цялата публицистична дейност започна да се съсредоточава в едни ръце, че издателство след издателство и вестник след вестник се откупуваха от един и същ концерн, като всеки път това се мотивираше, с принципа за икономическа рентабилност. Всичко вървеше добре, толкова добре, че оня, който се опитваше да критикува, се чувствуваше като известното куче, решило да лае луната. Дори хора, считани за проницателни, започнаха да мислят, че е глупаво да се дискутират въпроси, за които всъщност съществува само едно мнение. Аз лично не можех да се съглася с това, дори да приемем, че е било от инат или от някакъв фанатизъм. Малък брой културни дейци — това беше термин, който се използуваше тогава — реагираха по същия начин.

В стаята цареше пълна тишина. Потропващият по стъклото дъжд бе престанал.

— Вестникът, в който работех, естествено също бе погълнат от концерна. Не помня кога точно се случи това. Извършваха се безкрайно много сливания, всякакви продажби чрез подставени лица, за които нито се пишеше, нито се говореше кой знае колко. Отделът, в който работех, все повече и повече оредяваше, докато накрая го закриха като излишен. На практика това означаваше, че оставах без прехрана, както и неколцина колеги от други вестници и някои журналисти на свободна практика. Кой знае защо, не можаха да предоставят нова работа само на най-вироглавите и войнствените. Причината разбрах много по-късно. Прощавайте, трябва да взема нещо за пиене. Вие искате ли?