Йенсен поклати глава. Мъжът стана и изчезна през вратата, която вероятно водеше към кухнята. Върна се с чаша минерална вода… пийна няколко глътки и я остави.
— Впрочем никога нямаше да успеят да направят от мен спортен коментатор или телевизионен критик — промърмори той тихо.
Вдигна чашата на няколко сантиметра — явно за да провери дали не оставя мокри следи по масата.
— Мина някой и друг месец и близкото бъдеще се очертаваше доста мрачно. И ето че един ден, за моя най-голяма изненада, бях поканен в голямото издателство на разговор за евентуалното ми назначение.
Нова пауза. Йенсен провери колко е часът. 20,05. След моментално колебание попита:
— Признавате ли, че сте изпратили анонимно заплашително писмо до ръководството на издателството?
— Не, не, не още — раздразнено каза мъжът.
Той отпи от чашата.
— Отидох там, изпълнен с недоверие, и се срещнах с тогавашното ръководство на концерна — на практика непроменено и до днес. Бяха изключително любезни и предложението, което ми направиха, направо ме порази. Още помня формулировките.
Мъжът се засмя.
— Не защото имам толкова добра памет, а просто защото ги записах. Свободната дискусия не бивало да замре, нейните радетели не бивало да се оставят да бездействуват. Макар и обществото да вървяло по пътя към пълното съвършенство, винаги щели да съществуват явления, които да се дискутират. Свободната дискусия, макар и излишна, представлявала една от най-важните предпоставки за идеалната държава. Съществуващата култура, в каквато и да е форма, трябвало да се пази и съхранява за поколенията. Накрая казаха, че след като концернът вече е поел отговорността за тъй голяма част от жизнената публицистика, той бил готов да се нагърби и с дискусиите по въпросите на културата. Възнамерявали да издадат първото в страната разностранно и абсолютно независимо списание по проблеми на културата, което да поверят на най-добрите и най-безкомпромисните журналисти. — Мъжът говореше все по-разпалено. Опита се да улови погледа на Йенсен и да го задържи. — Държаха се много коректно с мен. Намекнаха няколко пъти с уважение за често изказваното от мен неприязнено отношение към седмичната преса, стиснаха ми ръката, като че ли това беше мач по пинг-понг, и казаха, че ще се радват на възможността да опровергаят възгледите ми. Най-накрая ми бе направено конкретно предложение. — Замълча, погълнат от мислите си. — Цензура — каза той. — В нашата страна няма официална цензура, нали така?
Йенсен поклати глава.
— И все пак си мисля, че тук цензурата е по-строга и последователна, отколкото може да бъде другаде. Защо? Затуй, защото тя се упражнява частно и без какъвто и да е законен регламент и използува методи, които не могат да се атакуват юридически. Защото не правото да упражняваш цензура, забележете добре, а практическата възможност да правиш това, се намира в ръцете на хора, било то служители или отделни издатели, които са убедени, че техните решения са правилни и полезни за всички. И защото повечето от хората също вярват на тази нелепа доктрина и следователно също сами встъпват в ролята на цензори, щом им се предостави случай. — Хвърли бърз поглед на Йенсен сякаш за да се убеди, че той наистина следи хода на мислите му. — Всичко е подложено на цензура, храната, която ядем, вестниците, които четем, телевизионните програми, които гледаме, и радиопредаванията, които слушаме. Даже и футболните мачове се цензурират — моментите, в които играчите се контузват или извършват по-груби нарушения на правилата, не се показват. И всичко това се прави за доброто на хората. Развитието на нещата в тази насока се прояви на един доста ранен етап. — Начерта още няколко геометрични фигури на листа пред себе си. — Ние, които полемизирахме в областта на културата, отдавна вече бяхме забелязали тенденциите, макар те първо да се проявиха в области, които всъщност не ни засягаха пряко. Симптомите бяха най-ясно изразени в юриспруденцията. Започна се с все по-често и строго прилагане на закона за държавната тайна. Военните успяха да внушат на юристите и политиците, че за сигурността на държавата са значими и най-дребните, несъществени неща. Забелязахме, че съдебните решения все по-често се произнасят при закрити врати — практика, която винаги съм възприемал като съмнителна и неприемлива, дори когато обвиняемият е сексуален маниак. Стигна се дотам, че нищо и никакви съдебни процеси се провеждаха почти или изцяло без знанието на хората. През цялото време мотивът беше един: да се предпази индивида от отблъскващи, възбуждащи, страшни факти, които евентуално биха се отразили върху душевното му равновесие. По същото време се подразбра — и до днес си спомням с какво учудване отначало го забелязах, — че разни повече или по-малко високопоставени държавни и общински служители, имат възможност да засекретяват разследвания и анкети, които засягат техните собствени учреждения. Най-нелепите и несъществени неща, например като решението къде общината да изхвърля своя боклук и други от тоя род, се обявяваха за секретни, без някой да реагира на това. А в секторите, контролирани от частния капитал, преди всичко пресата, цензурата бе налагана още по-неотстъпно. Най-често не от злоба или недоброжелателство, а основавайки се на нещо, наричано морална отговорност. — Той изпи остатъка от минералната вода. — За моралните достойнства на хората, в чиито ръце попадна тази власт, ще говорим само шепнешком, разбира се.