Йенсен поиска да каже нещо, но се разколеба.
— Специалният отдел — това беше официалното име. Тридесет и първи започнаха да го наричат по-късно. Работата е там, че ни настаниха най-горе на тридесет и първия етаж, първоначално предвиден за складови или тавански помещения. За съществуването му едва ли някой подозираше. Асансьорите не се качваха дотам, единствената връзка оставаше една тясна, спираловидна желязна стълба. Нямаше и никакви прозорци, само две капандури на покрива. Обясниха ни, че ни настаняват там с двойна цел. От една страна, да ни осигурят съвършено спокойствие за работа, от друга — да улеснят запазването на пълна секретност по време на подготвителния период. Имахме различно от останалите служители на концерна работно време, впрочем значително по-кратко. Тогава всичко изглеждаше напълно правдоподобно. Изненадва ли ви това?
Йенсен не отговори.
— И така, започнахме работа, отначало с доста сериозни търкания, представете си — двадесет и четирима индивидуалисти, противоречиви желания, без предварително даден общ знаменател. За главен редактор ни бяха сложили един абсолютен профан, който впоследствие се издигна много в концерна. Мога да обогатя вашия запас от анекдоти — изглежда, успя да направи такава кариера в журналистиката, по простата причина, че той, както и шефът на концерна и издателят, страда от агнозия — словесна слепота. Впрочем тогава не си придаваше толкова важност. Първият пробен брой излезе от печат едва след осем месеца, най-вече поради учудваща мудност в техническия отдел. Получи се един добър и смел брой, за наша нескрита изненада, посрещнат изключително положително от ръководството на издателството. Макар че много от статиите бяха критично настроени почти към всичко, дори срещу седмичната преса, те се въздържаха да коментират съдържанието. Само ни обърнаха внимание да уточним редица технически подробности и преди всичко да ускорим производството. Преди да подсигурим по един нов брой на всеки две седмици, не можеше да се мисли за редовно пускане на списанието в печат. Дори това звучеше правдоподобно. — Той приветливо погледна Йенсен. — Изминаха две години, докато успеем — с нашите възможности, с набирането и печатането, които ставаха все по-мудни, да стигнем до два броя месечно. Списанието се печаташе през цялото време. Получавахме по десет екземпляра от всеки пробен брой. Те се подвързваха и изпращаха в архива: поради спазването на секретност нямахме абсолютно никакво право да изнасяме списания от редакцията. Е, когато постигнахме всичко това, ръководството изглеждаше доволно, почти очаровано, и заяви, че единственото, което остава, е да се изработи ново оформление на списанието, един нов съвременен макет, който да го направи конкурентоспособно на суровия свободен пазар. И ако искате ми вярвайте, но едва тогава, след като някакви странни експертни групи се занимаваха осем месеца, без да видим резултат с въпросното оформление, едва тогава…
— Едва тогава — какво? — попита инспектор Йенсен.
— Едва тогава най-после започнахме да разбираме истинските измерения на онова, което всъщност правеха. Когато се заехме да протестираме, ни хвърлиха прах в очите, печатайки по-големи пробни тиражи — около петстотин екземпляра, които уж се разпращали до редакциите на всички вестници и по-важни инстанции. Постепенно стана ясно, че това е чиста лъжа, но докато разберем, мина време. Чак когато определено констатирахме, че името на списанието никога не се споменава и съдържанието не се коментира от никого, най-сетне наистина проумяхме: изданието никога не се е разпространявало. То е създадено, за да играе ролята на корелат или по-скоро като образец на това какво и как не бива да се пише. Както и преди ние получавахме само нашите десет екземпляра. По-нататък…
— Да?
— По-нататък това чудовищно положение продължи в общи линии без особени промени. Ден след ден, месец след месец, година след година културният елит на тази страна, последните му представители седяха в тези зловещи помещения и с все по-малко ентусиазъм се блъскаха над едно списание, което въпреки всичко продължава да бъде единственото в страната, достойно за името си. И единственото, което никога няма да види бял свят! През всичкото това време под стотици различни предлози се обясняваше защо трябвало да бъде така. Окончателният макет не бил приемлив, производственият процес не бил достатъчно бърз, капацитетът на печатарските преси не достигал. И така нататък. Единственото, срещу което никога нямаха възражения, беше съдържанието. — Почука с показалеца на дясната си ръка по ръба на масата. — А това съдържание би могло да промени много. Би могло да пробуди съзнанието на хората, преди да е станало прекалено късно, можеше направо да спаси мнозина. Убеден съм, че това е истината.