Внезапно мъжът вдигна ръка, като че искаше да прекъсне неизречена реплика.
— Знам, ще попитате защо не напуснахме. Отговорът е много прост: не можехме.
— Обяснете какво искате да кажете.
— С удоволствие. Договорите ни бяха така формулирани, че затънахме в безкрайни дългове към концерна. Още на втората година дължах на издателството повече от половината пари, които бях спечелил. След пет години тази сума нарасна петорно, след петнадесет — изглеждаше астрономическа, поне за хора с обикновени доходи. Този дълг се наричаше „формален“. Получавахме редовно съобщения за неговото нарастване. Но никой не искаше да изплащаме сумата. Поне до момента, в който някой от нас не пожелаеше да напусне тридесет и първи отдел.
— Но вие самият напуснахте?
— Да, благодарение на една щастлива случайност. Получих наследство, съвсем неочаквано. И макар че то възлизаше на значителна сума, почти половината отиде, за да погася дълга си към издателството. А те впрочем с помощта на различни трикове успяха да го раздуват чак до момента, когато разписах чека за сумата. Но аз се отскубнах. Дори да ми бе струвало цялото състояние, пак щях да се измъкна. Вече знаех откъде духа вятърът и мисля, че бих могъл дори да открадна или да ограбя, за да набавя парите. — Той се разсмя. — Да крадеш и ограбваш, това са дисциплини, които не са много популярни днес, нали така?
— Признавате ли, че сте…
Мъжът не го остави да довърши.
— Разбирате ли целия смисъл на това, което ви разказах? Това е убийството, едно духовно убийство, далеч по-отвратително и пошло от физическото. Убийството на безброй идеи, убийството на способността да се мисли, на свободата на словото. Първокласно преднамерено убийство на цял сектор в нашата култура. А мотивът бе най-гнусният от всички възможни — да се осигури на хората душевно спокойствие, което да ги превърне в безкритични консуматори на всички тия глупости, с които ги тъпчат. Разбирате ли — безпрепятствено да разпространяват равнодушието, да инжектират отровата, след като са се погрижили да премахнат всички лекари и противоотрови в страната. — Той изрече това възбудено и припряно и без да си поеме дъх, продължи веднага: — Вие, разбира се, ще възразите, че там никак не ни е било зле, с изключение на ония деветима, които полудяха, умряха или се самоубиха. И че на концерна е струвало скъпо да хвърля толкова пари за едно списание, което никога не излиза. Но какво са тези пари за тях, при техните данъчни декларации, попълнени от юрисконсулти, работещи едновременно и в данъчното управление… — Той млъкна и стана съвършено спокоен: — Извинете, че прибягвам до подобен род аргументация. Да, разбира се, признавам. Вие впрочем знаехте още от самото начало, че ще го направя. Но, от една страна, исках първо да изясня някои неща, а, от друга — да проверя самия себе си. Да видя колко дълго ще издържа да не призная. — Мъжът се усмихна и сякаш между другото добави: — Не ме бива за лъжи.
— Обяснете по-точно мотивите си.
— След като успях да се отърва, исках, ако не друго, поне да привлека някакво внимание върху всичко това. Но скоро разбрах, че надеждата да напиша нещо и да го публикувам някъде, е абсолютно нереална. Най-накрая реших, че все още може да се предизвика някаква, макар и слаба, реакция посредством бруталност и сензация. Затова и изпратих писмото. Разбира се, аз се заблуждавах. Точно него ден получих разрешение да посетя едни от моите бивши колеги в психиатричната клиника, разположена срещу сградата на концерна. Стоях и гледах как полицията загражда района, как пристига пожарната и как всички служители напускат сградата. Но за произшествието — нито дума, още по-малко някакви коментари в печата.
— Готов ли сте да повторите признанието в присъствието на свидетели? И да подпишете протокола?