— Да, разбира се — разсеяно отвърна мъжът. — Впрочем никак няма да ви затрудни издирването на всички възможни веществени доказателства, от които бихте имали нужда. Те са тук, в къщата.
Йенсен кимна. Мъжът стана и отиде до една от етажерките.
— Аз също искам да представя едно веществено доказателство. Ето — брой от несъществуващото списание. Последният, отпечатан, преди да напусна.
Списанието беше изключително добре оформено. Йенсен го прелисти.
— Макар че годините ни пречупиха, останаха ни и зъби, не смееха да ни пуснат на свобода. Повдигахме всякакви въпроси. За нас нямаше табу.
Съдържанието на списанието беше зашеметяващо. Лицето на Йенсен остана съвършено безизразно. Вниманието му привлече една двойна страница — явно се разглеждаше физиологическата страна на въпроса за спадащата раждаемост и отслабването на сексуалността. Две големи фотографии на голи жени съпровождаха текста. По всичко личеше, че те представят два различни типа жени. Едната като от снимките в залепения плик, който бе открил в бюрото на главния редактор — плоско и стройно тяло с тесни бедра, с незначително окосмен венерин хълм. На другата снимка се виждаше номер 4 — жената, в чийто апартамент точно преди двадесет и четири часа той стоя облегнат на рамката на вратата и изпи чаша вода. Тя бе застанала непринудено, изправена с отпуснати ръце и леко разтворени крака. Имаше големи тъмни зърна на гърдите, широки бедра и заоблен корем.
— Снимката е правена съвсем наскоро — поясни мъжът. — Не се задоволихме със стара, но бе много трудно да намерим модел. Като че ли този тип сега се среща още по-рядко от преди.
Йенсен продължи да прелиства. После затвори списанието, остави го и погледна часовника. 21.06.
— Вземете тоалетните си принадлежности и елате с мен — каза той.
Дребният мъж с очилата кимна. Разговорът продължи в колата.
— Трябва да призная още нещо.
— Какво?
— Утре — точно по същото време — те ще получат друго писмо със съвсем същото съдържание. Отидох до пощата и го пуснах малко преди да дойдете.
— Защо?
— Няма да се дам толкова лесно. Но вероятно тоя път въобще няма да му обърнат внимание.
— Какво знаете за взривните вещества?
— По-малко, отколкото първият директор на издателството знае за Хегел.
— С други думи?
— С други думи — съвсем нищо. Дори не съм ходил войник. Още тогава бях пацифист. Дори да имах цял склад боеприпаси на разположение, пак не бих могъл да скалъпя нещо, което да експлодира. Вярвате ли ми?
— Да.
Когато преполовиха пътя до шестнадесети участък, Йенсен попита:
— Все пак минавала ли ви е някога мисълта да взривите действително сградата?
Арестуваният не отговори, преди колата да завие вътре в двора на полицейския участък.
— Да. Ако бях в състояние да направя бомба и ако бях сигурен, че нито един човек няма да пострада, тогава може би щях да взривя сградата. Сега се получи една, тъй да се каже, символична бомба.
Когато колата вече бе спряла, той измърмори като че на себе си:
— Е, сега все пак знам, че съм разказал всичко на някого. На един полицай. — Той се обърна към своя придружител и попита: — Процесът, разбира се, няма да е открит?
— Не знам — отвърна инспектор Йенсен.
Изключи магнетофона под арматурното табло, слезе от колата, заобиколи я и отвори вратата от другата страна. Въведе задържания в помещенията за обиск, качи се в кабинета си и позвъни на началника на цивилния патрул.
— Записахте ли адреса?
— Да.
— Вземете двама специалисти и отидете там за обиск. Съберете всички веществени доказателства, които намерите. Спешно е.
— Разбрано.
— Още нещо.
— Да?
— Изпратете долу в единичната килия дежурен следовател. Трябва да снеме показанията.
— Разбрано.
Йенсен погледна часовника. Показваше десет без двадесет и пет. До полунощ оставаха два часа и двадесет и пет минути.
26
— Йенсен, какво става с вас?
— Приключих следствието.
— Вече трети ден ви търся. Нещата взеха нов обрат.
Йенсен не каза нищо.
— Какво имате пред вид впрочем, като казвате „приключих следствието“?
— Виновният е задържан.
Йенсен чу тежкото дишане на шефа на полицията.
— И той призна?
— Да.
— Уликите безспорни ли са?
— Да.
— Обясняват престъплението?
— Да.
Шефът на полицията, изглежда, се замисли.
— Йенсен, шефът на концерна трябва незабавно да бъде уведомен.
— Слушам.
— Мисля, че най-добре ще бъде да съобщите новината лично.
— Разбрано.
— Може би е по-добре, че не успях да се свържа с вас по-рано.