— Не разбирам.
— Вчера ръководството на концерна влезе във връзка с мен. Чрез министъра. Смятаха, че е най-уместно разследването да се прекрати. Бяха решили дори да оттеглят иска си.
— Защо?
— Останах с впечатлението, че според тях, разследването е стигнало до задънена улица. Освен това вашите методи им се стрували твърде досадни. Действували сте съвсем слепешката, причинявали сте единствено безпокойство на невинни и доста изтъкнати личности.
— Разбирам.
— Много неприятно положение, но след като аз, право да си кажа, не се надявах особено да се справите в рамките на определения срок, бях склонен да се съглася. Министърът направо ме попита дали вярвам във вашите изгледи за успех. Бях принуден да отговоря „не“. Но сега…
— Да?
— Сега, доколкото разбирам, положението коренно се променя.
— Да. Още нещо.
— За какво става дума?
— Извършителят, изглежда, е написал ново заплашително писмо с идентично съдържание. Трябва да го получат утре сутринта.
— Мислите ли, че е безобиден?
— По всяка вероятност.
— Хм, в случай, че не е, ние се оказваме в уникална ситуация: залавяме престъпника, шестнадесет часа преди да е извършил престъплението.
Йенсен не каза нищо.
— Сега най-важното е да уведомите шефа на концерна. Трябва да го намерите още тази вечер. Така е най-добре за вас самия.
— Разбрано.
— Йенсен?
— Добра работа свършихте. Дочуваме.
Инспектор Йенсен остави слушалката за не повече от десет секунди, сетне отново я долепи до ухото си. Докато набираше номера, от двора се чуха проточени истерични викове.
Нужни му бяха по-малко от пет минути, за да разбере, че шефът се намира извън града, в една от вилите си; след още пет минути успя да се свърже по телефона. Говореше явно с някого от прислугата.
— Работата е много важна.
— Не мога да безпокоя господина.
— Спешно е.
— Нищо не мога да направя. Господинът претърпя злополука и е на легло.
— Има ли телефон в спалнята?
— Разбира се.
— Свържете ме там.
— Съжалявам, но не може. С господина се случи нещастие…
— Това го разбрах. Дайте ми да говоря с някой от семейството.
— Госпожата излезе.
— Кога ще се върне?
— Не знам.
Йенсен затвори телефона и погледна часовника, който показваше десет и петнадесет.
След сиренето и бульона отново го тормозеха киселини и като си облече палтото, отиде до тоалетната и изпи чашка вода с малко сода.
Вилата се намираше тридесет километра на изток, край езерото, в една местност с почти непокътната природа. Йенсен караше бързо, с включени сирени и взе разстоянието за по-малко от двадесет и пет минути.
Спря малко пред къщата и почака. Когато полицаят от цивилния патрул излезе от тъмнината, Йенсен смъкна страничното стъкло.
— Случило се е някакво нещастие ли?
— Е, чак пък нещастие. Той във всеки случай е на легло наистина. Но никакъв лекар не е идвал тук. Стана преди няколко часа.
— По-точно.
— Да, трябва да беше към… при всяко положение на здрачаване.
— Разбрахте ли какво се случи?
— Да, абсолютно всичко. Имах много добра позиция. Самият аз не се виждах, но можех да обхвана с поглед терасата пред къщата, стаята на долния етаж, а също и стълбището към неговата спалня. И горната врата.
— Какво се случи?
— Имат гости с малки деца. Явно за края на седмицата.
Той замълча.
— Да?
— Малки деца, може би са чужденци — допълни полицаят замислено. — И така, децата играеха на терасата, а той седеше с някои от гостите вътре в голямата стая, пиеха нещо. Мисля, че беше алкохол, но количествата бяха умерени, доколкото можах да разбера.
— Не се отклонявайте.
— Да, и тогава на терасата изведнъж изскочи един язовец.
— Е, и?
— Явно се беше заблудил. Е, децата се развикаха, язовецът се обърка… Има нещо като парапет около терасата и той само тичаше насам-натам, без да може да се измъкне. Децата крещяха все повече и повече.
— И?
— Наблизо нямаше никой от прислугата. И никакви други мъже освен него. И мен, разбира се. Та той, значи, стана, излезе на терасата и видя язовеца, който се мяташе напред-назад. Децата крещяха до небесата. Отначало се колебаеше, но после тръгна право срещу язовеца и го подритна, за да го подплаши и пропъди. Язовецът тръсна глава и като че се вкопчи в краката му. Да, и след това намери пролуката и успя да избяга.
— А шефът на концерна?
— Той влезе вътре в къщата, но не седна, а бавно се изкачи по стълбите. После видях как отвори вратата на стаята си, но се строполи точно пред самия праг. Като че ли изохка и повика жена си. Тя притича и го заведе до леглото. Затвориха вратата, но мисля, че тя му е помогнала да се съблече. Тя влиза и излиза няколко пъти, носейки различни работи — чаши, май че термометър, не можах да видя добре.