— Животното ухапа ли го?
— Хм, не може да се каже, че го ухапа. По-скоро го уплаши, струва ми се. Странно…
— Кое?
— Язовецът, имам пред вид — необичайно е по това време на годината. Те обикновено спят зимен сън. Спомням си природонаучното предаване по телевизията, което показваха преди.
— Въздържайте се от излишни коментари.
— Слушам, инспекторе.
— Може да се върнете към редовните си служебни задължения от този момент нататък.
— Слушам, инспекторе. — Мъжът попипа бинокъла си. — Ще си позволя да отбележа, че това беше едно поръчение, свързано с голямо разнообразие за мен.
— Избягвайте излишни коментари. И още нещо.
— Слушам, инспекторе.
— Твърде много още може да се желае от начина ви да докладвате.
— Слушам, инспекторе.
Йенсен отиде до къщата, въведе го една прислужничка. Някъде вътре часовник удари единадесет. Той стоеше и чакаше с шапка в ръка. След пет минути се появи съпругата на шефа на концерна.
— По това време? — високомерно попита тя. — Освен това съпругът ми бе сполетян от нещастие и е на легло.
— Работата е много важна. Спешно е.
Тя се изкачи по стълбата горе. След няколко минути се върна и каза:
— Вземете телефона — ето оня там, можете да говорите с него. Но съвсем кратко.
Йенсен вдигна слушалката.
Шефът на концерна изглеждаше изморен, но гласът му бе плътен и мелодичен.
— Така ли? Значи, сте го хванали?
— Задържали.
— Къде се намира сега?
— През следващите три дни в ареста на шестнадесети участък.
— Чудесно. Горкият човек, разбира се, е душевно болен.
Йенсен не каза нищо.
— Нещо друго разкри ли се по време на следствието?
— Нищо, което да представлява интерес.
— Чудесно. Желая ви приятна вечер.
— Още нещо.
— Бъдете кратък. Идвате късно, а аз прекарах един напрегнат ден.
— Преди да бъде задържан, мъжът, изглежда, е изпратил ново анонимно писмо.
— Така ли? Знаете ли какво е съдържанието му?
— Според собственото му изявление, абсолютно същото като предишното.
Настъпи толкова дълго мълчание, че Йенсен се усъмни дали с това разговорът не е приключил. Когато шефът на концерна най-после проговори, тонът му бе променен.
— Значи, той заплашва с нов бомбен атентат?
— Очевидно.
— Възможно ли е да е вкарал скришом експлозив в сградата?
— Изглежда невероятно.
— Но възможността не може да се изключи напълно?
— Естествено, че не. Независимо от това изглежда съвсем невероятно.
Гласът на шефа звучеше колебливо. След една пауза от тридесет секунди той приключи разговора:
— Ясно е, че човекът е душевно болен. Цялата работа е много неприятна. Но каквито и мерки да се предприемат, това едва ли може да стане по-рано от утре. Желая ви приятна вечер.
Йенсен караше бавно и към полунощ все още му оставаха миля и половина до града. Скоро след това го задмина голяма черна кола. Приличаше на лимузината на шефа, но Йенсен не бе съвсем сигурен.
Докато се прибере, стана два часът.
Бе уморен и гладен и нямаше онова познато чувство на относително задоволство, което изпитваше обикновено, когато приключваше някое разследване.
Съблече се в тъмното, отиде в кухнята и си наля около сто и петдесет грама алкохол. Изпразни чашата на един дъх, застанал гол до умивалника, изплакна я и отиде да си легне.
Инспектор Йенсен заспа почти веднага. Неговото последно осъзнато усещане беше чувството за самота и неудовлетвореност.
27
Инспектор Йенсен отвори очи с ясното съзнание, че нещо го е събудило, но не можеше да определи какво. Едва ли беше някакъв външен шум, телефонен звън или вик. По-скоро сънят му бе прогонен от някаква мисъл — ясна и пронизваща като светкавица, която обаче се разсея мигновено, щом отвори очи.
Остана по гръб в леглото, гледайки нагоре към тавана. След четвърт час се надигна и отиде в кухнята. Електрическият часовник показваше седем без пет. Беше понеделник.
Йенсен извади бутилка минерална вода от хладилника, наля си и остана прав до прозореца с чашата в ръка. Пейзажът долу беше сив, оголен и навяваше тъга. Изпи минералната вода, влезе в банята и напълни ваната, съблече пижамата и се потопи. Стоя така в горещата вода, докато тя започна да изстива; тогава се изправи, обля се с вода от душа, избърса се с хавлията и се облече.
Не си даде труд да чете сутрешния вестник, но изяде три сухара заедно с медената вода. Те не го заситиха, той беше гладен повече от всякога — мъчително и зверски — до прималяване.