Изми се и обля врата и китките си със студена вода. Сетне се среса, изчетка сакото си и се върна в кабинета.
28
Когато телефонът иззвъня, инспектор Йенсен тъкмо бе седнал. Вдигна слушалката и по стар навик хвърли поглед на часовника. 13,08.
— Йенсен?
— Да.
— Получили са писмото, точно както предвидихте.
— Да?
— Първият директор на издателството току-що се свърза с мен. Звучеше разтревожен и неуверен.
— Защо?
— Както вече ви споменах, днес шефът на концерна и издателят са в чужбина. Той носи цялата отговорност за всичко там, а изглежда, не е получил никакви специални инструкции.
— Относно какво?
— Какво да предприеме. Явно не е информиран своевременно за писмото. Тъй да се каже — дошло му е като гръм от ясно небе. Останах с впечатлението, че не е уведомен дори за залавянето на виновника.
— Разбирам.
— Все ме питаше дали може да се смята със сигурност сто процента, че в сградата няма експлозив. Отговорих му, че и да има риск, то той при всяко положение е много малък. Но да се даде гаранция за нещо, каквото и да е то, и то стопроцентова… Вие можете ли да го направите?
— Не.
— Както и да е, но все пак той иска да му изпратим няколко души, за всеки случай. Всъщност не можем да му откажем.
— Разбирам.
Шефът на полицията се изкашля.
— Йенсен?
— Да.
— Не е необходимо да отивате вие лично. Прекарахте една напрегната седмица, а и този път работата опира по-скоро до рутина. И освен това…
Той направи кратка пауза.
— Освен това първият директор на издателството не изглеждаше особено очарован от мисълта да ви срещне отново. Не е уместно да разискваме причините.
— Да.
— Изпратете пак толкова хора, колкото миналия път. Прекият ви заместник е запознат със случая, нали така? Нека той поеме ръководенето на акцията.
— Разбрано.
— В случай че искате, разбира се, можете да контролирате операцията по радиото. По този въпрос постъпете както намерите за добре.
— Разбрано.
— Това естествено не значи, че вие сте отстранен, надявам се, че разбирате. Но нямаме причини да не проявим известна гъвкавост, след като случаят го предлага.
— Разбирам.
Йенсен включи алармената система, като в същото време даваше инструкции на началника на цивилния патрул.
— Бъдете внимателни. Избягвайте всякаква суматоха.
— Слушам, инспекторе.
Затвори телефона и се заслуша в звънците на долния етаж.
Деветдесет секунди по-късно колите излязоха от двора. Часовникът показваше 13,12.
Инспектор Йенсен поседя, още една минута, опитвайки да се съсредоточи. Стана и направи няколко крачки до радиоуредбата. Полицаят на контролния пулт се изправи и козирува, Йенсен зае мястото му.
— Къде се намирате?
— Две пресечки преди Дома на профсъюзите.
— Изключете сирените, щом отминете площада.
— Разбрано.
Гласът на Йенсен беше както винаги спокоен. Не поглеждаше часовника. Всичко се развиваше като по предварително начертан план. Началникът на цивилния патрул щеше да пристигне в сградата в тринадесет часа и двадесет и шест минути.
— Преминахме площада. Вече виждам сградата.
— Никакви униформени служители вътре или непосредствено около сградата.
— Разбрано.
— Разделете дежурната команда и поставете хората на триста метра от двете страни на сградата.
— Разбрано.
— Увеличете разстоянието между колите.
— Слушам. Изпълнено.
— Следвайте схемата от миналата седмица.
— Разбрано.
— Повикайте ме веднага щом прецените обстановката. Чакам.
В тишината Йенсен разглеждаше пулта за управление.
Сградата бе една от най-високите в страната и разположена тъй, че се виждаше от всички краища на града. Непрекъснато щръкнала над теб, та откъдето и да идваш, да ти се струва, че тя е крайната точка на пътя ти. Квадратна в основата си, тя се издигаше на тридесет и един етажа. От всяка страна имаше четиристотин и петдесет прозореца и бял часовник с червени стрелки. Облицована бе с глазирани плочи, тъмносини в основата, а нагоре във все по-светли нюанси. Гледано през предното стъкло, зданието изникна пред началника на цивилния патрул сякаш от земята, една гигантска колона, която се заби в студеното, безоблачно пролетно небе. Сградата изглеждаше все по-голяма и изпълни зрителното му поле.
— Пристигам. Ясно, край.
— Ясно, край.
Инспектор Йенсен погледна часовника си. 13,27.
Радистът превключи.
Йенсен остана седнал, без да отмества поглед от циферблата на часовника. Стрелката на хронометъра се движеше бързо и сякаш гълташе времето с всяко кратко отместване.
В стаята цареше пълна тишина. Лицето на Йенсен бе изопнато и съсредоточено, зениците му се бяха свили, около очите му се открои мрежа от бръчици. Радистът изпитателно погледна своя началник.