13,34… 13,35… 13,36… 13,37…
Чу се пращене от радиоприемника, Йенсен остана неподвижен.
— Инспекторе?
— Да.
— Видях писмото. Няма съмнение, че го е съставил същият човек. И буквите са същите, и всичко. Само хартията е различна.
— Друго?
— Този, с когото говорих, директорът на издателството, е ужасно нервен. Явно умира от страх да не стане нещо, докато шефовете ги няма.
— И?
— Ще опразнят сградата, съвсем като предишния път. Четири хиляди и сто души. Вече започнаха да излизат.
— Къде се намирате?
— Пред централния вход. Оттам вече бълва народ.
— Пожарните?
— Алармирани са. Ще пратят една кола. Като предохранителна мярка е достатъчна. Извинете ме… Трябва да организирам преграждането на улицата. Ще докладвам след малко.
Йенсен чу как началникът на цивилния патрул дава команди на някого. После настъпи мълчание.
13,46. Инспектор Йенсен стоеше все още в същата поза. Изразът на лицето му остана непроменен.
Радистът повдигна рамене и сподави една прозявка.
13,52. В радиоприемника отново изпука нещо.
— Инспекторе?
— Да.
— Потокът секва вече. Този път мина по-бързо. Тези сигурно са последните, които излизат.
— Какво е положението?
— Всичко е наред. Улицата е преградена изцяло. Обясняваме го със спукан топлопровод. Пожарната вече е тук. Всичко върви добре.
Началникът на цивилния патрул изглеждаше хладнокръвен и уверен. Говореше със сдържан, почти успокояващ глас.
— Господи, колко народ. Цял мравуняк. Вече всички са вън.
Йенсен следеше с очи стрелката на секундомера, един кръг, втори, трети, 13,55.
Радистът се прозя.
— Какъв късмет, че не вали — каза началникът на цивилния патрул.
— Въздържайте се от изли…
Инспектор Йенсен трепна и леко се надигна.
— Напусна ли целият персонал сградата? Отговорете незабавно.
— Да, с изключение на някакъв малък специален отдел. Изглежда, той е добре защитен, а и е трудно да се евакуира за толкова кратко…
Схемата се повтаряше изцяло. Видя изведнъж много ясно всичко — като в светлината на магнезиева светкавица. Докато другият говореше, Йенсен седна.
— Къде сте?
— Точно пред…
— Веднага вътре! Спешно е.
Светлината на мълнията не угасваше. Инспектор Йенсен вече знаеше каква мисъл бе прорязала съзнанието му за частица от секундата в мига на пробуждането.
— Да, инспекторе.
— Бързо, телефонът, до портиерната. Наберете номера на тридесет и първи отдел. Пред вас ще видите табло със списък на всички телефони.
Мълчание. 13,56.
— Телефонът… изключен е, номерът го…
— Асансьорите?
— Токът е спрян в цялата сграда. Телефони и всичко…
— Да изтичате по стълбите. За колко време?
— Не знам. Десет минути…
— Има ли ваши хора вътре в сградата?
— Двама, но не по-горе от четвъртия етаж.
— Извикайте ги обратно. Не отговаряйте. Нямате време.
13,57.
— Те слизат.
— Къде е спряла пожарната?
— Пред входа. Моите хора идват.
— Пожарната да завие зад ъгъла на страничното крило.
— Изпълнено.
13,58.
— Застанете на сигурно място. Зад крилото. Бегом!
През прашенето на радиоуредбата се чу тежко запъхтяно дишане.
— Празна ли е сградата?
— Да… без онези там… тридесет и първи…
— Знам. Застанете плътно до стената извън обсега на падащи предмети. Отворете си устата. Отпуснете се. Внимавайте за езика. Ясно, край.
13,59.
Йенсен изключи радиопредавателя.
— Дайте сигнал за тревога при катастрофа — каза той на радиста. — Не забравяйте хеликоптерите. Спешно е.
Инспектор Йенсен стана и отиде в кабинета си. Седна на бюрото и застина в очакване. Стоеше съвършено спокойно и си мислеше дали страхотният трясък ще се чуе чак дотам.
Смеещият се полицай
I
Тринадесети ноември вечерта над Стокхолм валеше като из ведро. Мартин Бек и Колберг седяха вглъбени над партия шах в жилището на Колберг, недалеч от Шермарбринк — станцията на метрото в южните предградия. И двамата бяха свободни, тъй като през последните денонощия нямаше особени произшествия.
Мартин Бек беше слаб шахматист, но въпреки това играеше. Тази вечер Колберг трябваше да си седи в къщи, за да наглежда двумесечната си дъщеричка. Що се отнася до Мартин Бек, той не изпитваше особено желание да се прибере у дома си и отлагаше момента на тръгване колкото се може повече. Времето беше отвратително. Водни талази заливаха покривите, дъждът плющеше по прозорците, а улиците се простираха безлюдни с изключение на отделни минувачи, които явно имаха крайно сериозни причини да не са се прибрали още.