Выбрать главу

На задната седалка седеше мъжът с копринената връзка и променливата усмивка. С плувнало в пот чело, той не можеше да си намери място от неспокойствие. Сега, без началници и подчинени наблизо, лицето му намери покой. Чертите му бяха отпуснати и апатични, от време на време върхът на розовия му грапав език облизваше устните. Явно не се сещаше, че Йенсен може да го наблюдава в огледалото.

— Не е нужно да оставате, ако ви е неприятно — каза Йенсен.

— Трябва да остана. И шефът, и издателят си тръгнаха. Това ме прави пряко отговорен… като най-високопоставен шеф.

— Разбирам.

— А… опасно ли е?

— Едва ли.

— Но ако се сгромоляса сградата?

— Изглежда ми невероятно.

Йенсен погледна хронометъра. 13.51.

После отново Сградата. С величествения си силует и огромната си маса тя действуваше застрашително и внушително дори от разстояние над триста метра. Четиристотин и петдесет прозореца, опасани от еднакви метални рамки, отразяваха бялата слънчева светлина, а синята стенна облицовка, студена и гладка, внушаваше недостижимост. Йенсен си представи как постройката се срутва дори без експлозив, как земята се разтваря под колосалната тежест, а стените не издържат на вътрешното налягане и се самовзривяват.

От входната врата се точеше сякаш безкрайна колона. Разлатият поток от хора се виеше бавно между редиците от коли в паркинга, продължаваше своя път през решетъчните врати на високата телена ограда, надолу по склона и диагонално по сивите циментови плочи на сточната гара. Зад товарните рампи и ниските, дълги редици на складовете колоната се разпръсваше — хората избледняваха в сива дифузна маса, в далечна ивица мъгла. Дори от разстояние Йенсен забеляза, че около две трети от служителите са жени, повечето облечени в зелено. Вероятно най-модният цвят за тази пролет.

Две големи червени коли с навити маркучи и подвижни сгъваеми стълби се появиха на паркинга и спряха близо до входа. Пожарникарите стояха отстрани и стоманените им шлемове блестяха на слънцето. От сирените и алармените звънци — нито звук.

В тринадесет часа и петдесет и седем минути човешкият поток оредя, минута по-късно през стъклените врати излизаха само отделни хора.

Малко по-късно пред входа се мяркаше един-единствен човек. Взирайки се, Йенсен позна началника на цивилния патрул.

Погледна хронометъра. 13.59.

Зад себе си чу нервните движения на директора на издателството.

Пожарникарите останаха по местата си. Последният полицай бе изчезнал от входа. Сградата беше пуста.

Йенсен хвърли последен поглед на хронометъра, след това се втренчи в сградата и започна да брои.

Когато стигна до петнадесет, секундите сякаш затекоха по-бавно, изглеждаха по-дълги.

Четиринадесет… Тринадесет… Дванадесет… единадесет… десет… девет… осем… седем… шест… пет… четири… три… две… едно…

— Нула — завърши инспектор Йенсен.

4

— Възмутително престъпление — роптаеше шефът на полицията.

Но бомба нямаше. И въобще нищо не се случи. След един час отмениха пожарната тревога и персоналът се завърна по работните места. Още преди четири часа всичко си беше както обикновено.

— Това не прави престъплението по-малко възмутително — не отстъпваше шефът на полицията.

Гласът му звучеше настойчиво, но и някак несигурно, като че ли през цялото време се опитваше да убеди не само своя събеседник, но и самия себе си.

— Престъпникът трябва да се залови — добави той.

— Разследването продължава — разбира се.

— Следствието не бива да се провежда формално. Виновникът трябва да бъде намерен.

— Разбрано.

— Изслушайте ме внимателно. Аз, разбира се, не искам да критикувам вашите методи…

— Направих единствено възможното. Рискът беше прекалено голям. Ставаше дума за живота на стотици, а може би и повече хора. Ако сградата се беше запалила, не бихме могли да направим почти нищо. Пожарникарските стълби стигат само до седмия или осмия етаж. Пожарникарите ще работят отдолу, а огънят през цялото време ще пълзи нагоре. Освен това зданието е високо сто и двадесет метра, а над тридесет метра не помагат и платнища за задушаване на пламъците.

— Всичко това е така, разбирам ви. И както вече казах, не ви упреквам. Но те са извън себе си. Прекъсването им струвало почти два милиона. Шефът се свързал лично с министъра на вътрешните работи. Той не изрази директно неодобрение:

Пауза.

— Слава богу — въздъхна шефът на полицията. — Няма пряко обвинение.