В Стокхолм.
III
Кристиансон и Квант бяха от радиопатрула в Солна.
През своята доста еднообразна служба бяха прибирали хиляди пияници и много крадци, а веднъж спасиха някакво шестгодишно момиченце, може би и от смърт, залавяйки един прословут сексуален убиец тъкмо преди да го нападне. Това се случи преди по-малко от пет месеца и то съвсем случайно, но не им попречи да сметнат намесата си за геройство, което още дълго щеше да ги топли.
През въпросната вечер двамата нямаха с какво да се похвалят с изключение на по една бира, което може би не бе в съгласие с устава и следователно не трябваше да им се брои.
Малко преди десет и половина ги повикаха по радиотелефона да се явят на един адрес на Капелгатан в квартал Хювюдста, където някой бил открил безжизнено тяло пред входа си. Стигнаха само за три минути.
И наистина, напреки пред входа лежеше човешко същество в оръфани черни панталони, протрити обувки и извехтяло сиво меланжирано палто. В осветения коридор на стълбището бе застанала възрастна жена по пантофи и пеньоар. Явно тя се беше обадила и като ги видя, започна да ръкомаха зад стъклото. Сетне открехна входната врата, мушна ръка през пролуката и настоятелно посочи неподвижното тяло.
— Какво става тук? — попита Кристиансон.
Квант се наведе и подуши около мъжа.
— Мъртвопиян — заключи той с дълбоко отвращение. — Ела му помогни, Кале!
— Чакай малко — отвърна Кристиансон.
— Защо?
— Познавате ли този мъж? — подчертано вежливо се обърна Кристиансон към жената.
— Разбира се.
— Къде живее?
Жената посочи една врата навътре в коридора.
— Там — отвърна тя. — Заспа, както се опитваше да отключи.
— Наистина, ключовете са в ръката му — увери се Кристиансон и се почеса по главата. — А сам ли живее?
— Че кой би могъл да живее с такъв пропаднал тип? — възкликна жената.
— Какво смяташ да правиш? — попита Квант подозрително.
Кристиансон не отговори. Наведе се и измъкна ключовете от ръката на спящия. Сетне с хватка, издаваща дългогодишния му опит, изправи пияния на крака, бутна вратата с коляно и затътри мъжа по коридора. Жената се отдръпна и му стори път, а Квант остана на стълбите пред входа. И двамата наблюдаваха сцената със стаено недоволство.
Кристиансон отключи, запали лампата и смъкна мокрото палто от мъжа. Пияният се залюля напред, свлече се на леглото и измърмори:
— Благодаря, мила госпожице.
Сетне се обърна настрана и заспа. Кристиансон постави връзката ключове на стола до леглото, щракна лампата, хлопна вратата след себе си и се върна при колата.
— Лека нощ, госпожо — сбогува се той на излизане с жената, която го гледаше със стиснати устни, а сетне вирна глава и се прибра.
Кристиансон постъпи така не от любов към ближния, а от мързел.
Квант го знаеше по-добре от всеки друг. Още по времето, когато патрулираха пеш из Малмьо, често бе виждал Кристиансон да превежда пияни през улици, та дори и през мостове, само и само да ги вкара в района на друг патрул.
Квант седеше зад кормилото. Запали мотора и рече кисело:
— Сив винаги казва, че съм мързелив, но само да можеше да те види.
Сив беше съпругата на Квант, неговата любима и често пъти единствена тема на разговор.
— Защо да се мърляме излишно? — заключи Кристиансон философски.
Кристиансон и Квант си приличаха по телосложение и външен вид. И двамата бяха високи метър и осемдесет и шест, руси, широкоплещести и синеоки. Но по темперамент се различаваха коренно, а и мнението им по редица въпроси не съвпадаше. Както и сега.
Квант беше безкомпромисен. Нямаше мира, когато забележеше нещо, но пък, от друга страна, майсторски владееше изкуството да вижда колкото се може по-малко.
С мрачен поглед той подкара колата от Хювюдста и бавно пое край полицейската школа, прекоси квартал с множество градинки, сетне мина покрай железопътния музей, лабораторията на Държавния бактериологичен институт, дома на слепите и най-после в зигзаг през целия обширен район на висшите учебни заведения и различните им институти, за да може накрая, покрай административните сгради на железопътните линии, да излезе на Томтебудавеген.
Маршрутът беше избран майсторски, защото обещаваше да минат през съвсем безлюдни места. И наистина, не срещнаха никаква кола по пътя си и само две живи същества — първо една котка, а после още една.
Щом стигнаха края на Томтебудавеген, Квант спря колата на метър от границите на Стокхолм и остави мотора да работи, докато той самият размисли накъде да продължи.
Питам се дали ти стиска да се върнеш по същия път, мислено си каза Кристиансон, а високо рече: