— Можеш ли да ми заемеш една десетачка?
Квант кимна, извади портфейла от вътрешния си джоб и му подаде банкнотата, без дори да го погледне. И в същия миг реши. Ако навлезеше в града и минеше на североизток петстотин метра по Нора Сташунсгатан, щяха да останат само две минути в Стокхолм. После можеше да свие по Еугениявеген, да прекоси района на болницата и да продължи през парка Хага, покрай северните гробища, за да се озове накрая пред полицейското управление. Дотогава дежурството им щеше да е изтекло, а вероятността да се натъкнат на нещо по пътя би била минимална.
Колата навлезе в Стокхолм и зави наляво по Нора Сташунсгатан.
Кристиансон прибра парите и се прозя. Сетне хвърли разсеян поглед в дъжда и рече:
— Отсреща към нас някакъв дядка тича.
Кристиансон и Квант бяха от Сконе1 и от усета им за словоред имаше още какво да се желае.
— И куче има — продължи Кристиансон. — Нещо ни маха.
— Не ни засяга. Не е наш район — отсече Квант.
Мъжът с кучето, или по-точно казано, с едно смешно дребно кутре, което той по-скоро теглеше след себе си през локвите, изскочи на улицата и се изпречи точно пред тях.
— По дяволите! — изруга Квант и закова колата.
Свали страничното стъкло и изрева:
— Ей, вие, какво означава това?!
— Там… там има един автобус… — останал без дъх, сочеше мъжът по посока на улицата.
— Е, и? — прекъсна го Квант грубо. — А вие как може да се отнасяте така с кучето? Горкото животно!
— Там… там е станало нещастие.
— Добре де, сега ще видим — нетърпеливо отвърна Квант. — Отместете се! — И подкара колата.
— И друг път не правете така! — извика му той през рамо.
Кристиансон се вгледа навън.
— Да, наистина — рече той разочарован. — Един автобус е излязъл от пътя. От онези двуетажните.
— А и лампите му светят — допълни Квант. — И предната му врата е отворена. Излез и виж какво има, Кале.
Спря колата зад автобуса. Кристиансон отвори вратата, оправи по стар навик колана и измърмори под носа си:
— Е, какво става тук?
Също както и Квант той носеше ботуши и кожено яке с лъскави копчета, а на колана — палка и пистолет.
Останал в колата, Квант наблюдаваше действията на Кристиансон, който лениво се приближаваше към отворената предна врата на автобуса.
Видя го да се хваща за дръжката й и мудно да се повдига на стъпалото, за да погледне вътре. После изведнъж трепна, сви се и ръката му се намери на кобура.
Квант реагира бързо. Само за секунди включи червените светлини, прожектора и оранжевия буркан на колата.
Кристиансон все още клечеше до автобуса, когато Квант блъсна вратата и изхвръкна под дъжда. При това беше вече успял да извади своя 7,65 милиметров „Валтер“, да дръпне предпазителя и дори да погледне часовника.
Показваше точно двадесет и три и тринадесет.
IV
Пръв от началството на Нора Сташунсгатан пристигна Гунвалд Ларшон.
Той бе седял зад бюрото си в полицейското управление на Кунгсхолмен, преглеждайки отегчено може би вече за десети път един забъркан доклад. Питаше се кога ли най-сетне смята да си ходи тоя народ.
Под „народ“ имаше пред вид директора на полицията, един временно командирован областен началник, както и различните шефове и инспектори, които, след успешно приключилите безредици, сега се мотаеха по стълбищата и коридорите. В момента, в който тези хора намериха за добре да приключат работния си ден и да си тръгнат, той щеше да ги последва, и то по възможно най-бързия начин.
Телефонът иззвъня. Сграбчи сърдито слушалката.
— Да, Ларшон.
— Тук централата. Една радиокола от Солна е открила на Нора Сташунсгатан автобус, пълен с убити.
Гунвалд Ларшон хвърли поглед върху електрическия часовник на стената, който показваше единадесет и осемнадесет и попита:
— Как може радиокола от Солна да открие автобус, пълен с убити, в Стокхолм?
Гунвалд Ларшон бе първи помощник-инспектор в стокхолмската криминална полиция. Корав по характер, той не спадаше към най-обичаните сред колегите.
Затова пък действуваше бързо и пръв пристигна на мястото.
Спря колата, вдигна яката си и излезе в проливния дъжд. Напреки на тротоара видя червен двуетажен автобус, съборил високата телена ограда и врязал предницата си в мрежата. Видя също и един черен „Плимут“ с бели калници и ПОЛИЦИЯ, изписано с големи букви върху вратите. Светлините му бяха включени и лъчът на прожектора осветяваше двама униформени полицаи с пистолети в ръце. Изглеждаха неестествено бледи. Единият бе повърнал върху коженото си яке и засрамен се чистеше с подгизнала носна кърпа.