— Какво става тук? — осведоми се Гунвалд Ларшон.
— Там… там има много убити — проговори единият.
— Да — допълни другият, — и куп гилзи.
— И един, който още диша.
— И един полицай.
— Полицай? — озадачено попита Гунвалд Ларшон.
— Да, от криминалния отдел.
— Познаваме го. Работи във Весберя. Отдел убийства.
— Но не знаем как се казва. Облечен е в синьо палто. И е мъртъв.
Двамата полицаи говореха тихо, несигурно и един през друг.
Не бяха никак дребни на ръст, но редом с Гунвалд Ларшон не изглеждаха особено внушителни.
Гунвалд Ларшон беше един и деветдесет и два висок и тежеше деветдесет и девет килограма. Имаше плещи на професионален боксьор тежка категория и огромни космати ръце. Сресаната му назад коса вече се бе просмукала с вода.
През шума на дъжда долетя вой от множество сирени. Сякаш ечаха от всички страни. Гунвалд Ларшоч се ослуша и попита:
— Това тук Солна ли е?
— Точно на граничната зона сме — отвърна Квант хитро.
Гунвалд Ларшон погледна безизразно с ясносините си очи първо единия, после другия и с широка крачка се отправи към автобуса.
— Там вътре прилича на… кланица — рече Кристиансон след него.
Гунвалд Ларшон не се докосна до автобуса. Само пъхна глава през отвора на вратата и се огледа.
— Да — заключи той спокойно, — може да се каже.
V
Мартин Бек се спря на прага на жилището си в Багармосен и сне мокрите си дрехи. Преди да ги окачи на закачалката, ги изтръска и после затвори вратата.
В преддверието беше тъмно, но той не запали лампата. Изпод вратата на дъщеря му се процеждаше тънък лъч светлина и той чу, че вътре свири радиото или може би грамофонът. Почука и влезе.
Момичето се казваше Ингрид и беше на шестнадесет години. В последно време му се струваше чувствително пораснала и все по-добре се разбираха. Беше спокойна, делова и доста умна. С удоволствие разговаряше с нея. Караше последната година на прогимназията и училището й вървеше добре, при това без да спада към категорията на така наречените „зубрачи“, както им викаха по негово време.
Завари я да чете, легнала по гръб на леглото. На нощната масичка се въртеше грамофонът. Не поп-музика, а нещо класическо. Бетховен, предположи той.
— Здравей! Още ли не спиш? — Поздрави я и млъкна, осъзнал пълната нелепост на въпроса си. Замисли се за миг за всички ония излишни дреболии, изречени през последното десетилетие между тези стени.
Ингрид остави настрана книгата и изключи грамофона.
— Здрасти, татко. Какво каза?
Той поклати глава.
— Господи! Та краката ти са вир-вода — възкликна момичето. — Нима тъй силно вали?
— Като из ведро. Майка ти и Ролф спят ли?
— Мисля, че да. Мама го накара да легне още след вечеря. Каза, че е настинал.
Мартин Бек седна на края на леглото.
— А не беше ли?
— Всеки случай изглеждаше напълно здрав, но послушно отиде и си легна. Може би за да откачи утре училището.
— Но ти, виждам, си доста прилежна. По какво четеш?
— По френски. Утре имаме контролно. Искаш ли да ме изпиташ?
— Няма да имаш голяма полза от мен. Не съм кой знае колко добре по френски. По-добре спи.
Той стана и момичето послушно се мушна под юргана. Подпъхна завивката около нея и преди да й затвори вратата, тя му прошепна:
— Стискай палци утре.
— Лека нощ.
В тъмното отиде до кухнята и се поспря на прозореца. Дъждът, изглежда, беше поутихнал, но може би само така му се струваше, защото прозорецът се падаше на завет. Мислеше си за демонстрацията пред американското посолство и се питаше дали утре вестниците щяха да окачествят действията на полицията като неумели и нескопосани или като груби и провокационни. Поне в едно беше сигурен — критика щеше да има. И тъй като беше солидарен с колегите си, и то откакто се помнеше, Мартин Бек единствено дълбоко в себе си можеше да признае, че често пъти тя беше основателна, макар и лишена от нюанс и разбиране. Спомни си какво каза Ингрид преди няколко седмици. Много от съучениците й бяха политически ангажирани, участвуваха в събрания и демонстрации и повечето от тях се отнасяха твърде зле към полицията. Като дете, беше казала тя, можела да се хвали и гордее с баща си — полицай, ала сега предпочитала да не говори за това. Не че се срамувала, а защото често пъти ставала обект на дискусии, в които се очаквало тя да отговаря за цялата полиция. Глупаво, разбира се, но така си беше.
Мартин Бек влезе в хола и се спря пред спалнята на жена си. Заслуша се и дочу лекото й похъркване. Внимателно разпъна дивана, светна лампа и дръпна пердетата. Купил бе съвсем наскоро дивана и се пренесе от семейната спалня под предлог да не буди жена си, когато се връща късно нощем. Отначало тя се противеше, заяви му, че понякога работел по цели нощи и сетне трябвало да спи през деня, пък тя не искала да й се излежава в хола. Обеща й в такива случаи да се излежава в спалнята, където тя денем и без това влизаше рядко. И ето, вече цял месец спеше в хола и се чувствуваше добре.