Мартин Бек работеше в полицията от двадесет и три години. През това време бе видял много свои колеги, убити при изпълнение на служебния си дълг. И всеки път го преживяваше тежко. Някъде подсъзнателно може би си даваше сметка, че работата им става все по-опасна и по-опасна и че следващия път можеше да е неговият ред. Спрямо Колберг обаче той хранеше не само колегиални чувства. С течение на времето двамата бяха станали все по-зависими един от друг и работата. Взаимно добре се допълваха и с годините се научиха без много приказки да отгатват чувствата и мислите на другия. А когато Колберг преди година и половина се ожени и се пренесе в Шермарбринк, разстоянието между тях се скъси още повече и започнаха да се срещат и в свободното си време.
Съвсем наскоро, в един от редките моменти, когато изпадаше в депресия, Колберг му бе признал:
— Един дявол знае дали бих останал в полицията, ако не си ти.
С тези мисли в главата Мартин Бек облече мокрото си палто и се спусна по стълбите към чакащото такси.
VI
Въпреки дъжда и късния час пред кордона към Карлабергсвеген вече се бяха натрупали доста хора. Те с любопитство загледаха Мартин Бек, когато слезе от колата. Един млад полицай в черен дъждобран понечи да му пресече пътя, но друг до него го възпря и изкозирува.
Някакъв дребен мъж със светъл шлифер и кепе на главата се изпречи пред Мартин Бек и каза:
— Моите съболезнования, инспекторе. Току-що чух да се говори, че един от вашите…
Но погледът, който Мартин Бек му отправи, го накара да преглътне края на изречението.
Бек добре познаваше този мъж и го ненавиждаше. Свободен журналист, той се представяше за криминален репортер. Специалитет му бяха именно убийствата. Репортажи — изпълнени със сензационни, противни и често пъти измислени подробности. Отпечатваха ги единствено в най-долнопробните списания.
Мъжът се отдръпна и Мартин Бек прекрачи опънатото въже. Видя, че и малко по-нагоре, към Туршплан, има подобен кордон. Ограденото място гъмжеше от черно-бели коли и неузнаваеми същества в лъскави дъждобрани. Около двуетажния автобус изглеждаше разкаляно и хлъзгаво.
Лампите в автобуса светеха, а фаровете му бяха запалени, но лъчите им не стигаха далеч в проливния дъжд. Дежурната кола на криминално-техническата лаборатория стоеше до задната му страна, обърната с предницата към Карлбергсвеген. Колата на съдебния лекар също бе тук. Отвъд разкъсаната телена мрежа няколко души поставяха прожектори. Всичко това бяха подробности, които подсказваха, че се е случило нещо съвсем необикновено.
Мартин Бек хвърли поглед към мрачните жилищни блокове от другата страна на улицата. Много от прозорците светеха и в очертанията им личаха силуети, а тук-таме зад набраздените от дъждовните струи стъкла се открояваха сплескани лица, които приличаха на мъгляви бели петна. От една насрещна врата изскочи жена с ботуши на бос крак и дъждобран върху нощницата. Но едва стигна средата на улицата и някакъв полицай й препречи пътя, хвана я отстрани и с широки крачки я поведе обратно към входа, а тя подтичваше до него и мократа бяла нощница се плетеше в краката й.
Мартин Бек не можеше да види вратите на автобуса, но зад прозорците му се мяркаха хора, вероятно момчетата от лабораторията вече вършеха работата си. Не видя колеги нито от криминалния, нито от следствения отдел на стокхолмската полиция, но предположи, че са някъде зад автобуса.
Без да иска, забави крачка. Помисли за гледката, която го очакваше след малко, и със свити в джобовете пестници заобиколи отдалеч сивата кола на лабораторията.
В осветеното пространство пред отворените врати на двуетажния автобус стоеше Хамар, неговият дългогодишен шеф, сега началник на полицията, и говореше с някого, който явно се намираше вътре в автобуса. Той прекъсна разговора и се обърна към Мартин Бек:
— А, ето те и теб. Вече си мислех, че са забравили да ти се обадят.
Мартин Бек не отвърна, а се приближи мълчаливо до вратите и погледна вътре.
Почувствува как стомахът му се свива. Гледката беше по-ужасна, отколкото очакваше.
Студената ясна светлина остро подчертаваше всяка подробност. Целият автобус изглеждаше пълен с окървавени, безжизнени тела в разкривени пози.
Как би искал да се обърне, да си отиде и да не гледа, но лицето му не даде израз на никое от тези чувства. Вместо това си наложи систематично да отбелязва всички подробности. Техниците работеха тихо и методично. Един от тях го погледна и бавно поклати глава.
Мартин Бек огледа мъртвите. Не познаваше нито един от тях. Или поне така си мислеше, като ги гледаше в това състояние.