— Той горе ли е? — попита неочаквано. — Дали е…
Обърна се към Хамар и онемя.
Зад Хамар, от тъмното, изникна Колберг, гологлав, със залепнали на челото коси.
Мартин Бек се вторачи в него.
— Здравей! — поздрави Колберг. — Вече се чудех къде си и щях да накарам пак да ти се обадят.
Спря се пред него и го погледна изпитателно.
— Имаш нужда от едно кафе. Ей сега ще ти донеса.
Мартин Бек поклати отрицателно глава.
— Не, почакай — настоя Колберг и се отправи нанякъде.
Мартин Бек го проследи с поглед, после отиде до предната врата и погледна вътре. Хамар тежко го последва.
Тялото на шофьора лежеше свлечено върху кормилото. Явно беше прострелян в главата. Мартин Бек се вгледа в онова, което бе останало от лицето му, и с изненада откри, че не му се повдига. Извърна глава и погледна към Хамар, вторачил безизразен поглед в дъжда.
— Можеш ли да ми кажеш какво е търсел тук, в автобуса? — прошепна Хамар.
И в същия този миг Мартин Бек се досети кого имаше пред вид мъжът от централата.
Точно до прозореца зад стълбичката, която водеше към втория етаж, седеше Оке Стенстрьом, помощник-инспектор от криминалния отдел, един от най-младите сътрудници на Мартин Бек.
„Седеше“, може би не бе най-точната дума. Тъмносиният му шлифер изглеждаше пропит с кръв, а той самият лежеше полуоблегнат с дясното си рамо към гърба на младата жена, свита на седалката до него.
Беше мъртъв. Както и жената и останалите шест човека в автобуса.
Дясната му ръка стискаше служебния пистолет.
VII
Дъждът продължи да вали през цялата нощ и макар че според календара слънцето изгряваше в осем без двадесет, лъчите му чак към девет часа едва-едва успяха да пробият облаците, за да разпръснат своята колеблива бледа утринна светлина.
Напреки на тротоара на Нора Сташунсгатан, червеният двуетажен автобус все още си беше в положението от преди десет часа.
Но с това се изчерпваше и единствената прилика с предния ден. Вътре в обширния кордон вече имаше към петдесетина души, а отвън се тълпяха все повече и повече любопитни. Много от тях стояха тук още от снощи, без да могат да видят друго освен полицаи, хора в бели престилки и всевъзможни коли с виещи сирени. Изминала беше нощ, изпълнена със сиренен вой и постоянен поток от коли, които на пръв поглед безцелно фучаха из лъсналите от дъжда улици.
Никой нищо не можеше да каже със сигурност. Имаше обаче две думи, които шепнешком се предаваха от уста на уста и скоро обхванаха редиците на наблюдателите, околните квартали и града и накрая, добили все по-определен вид, се пръснаха из цялата страна. По това време тези думи бяха стигнали вече далеч извън пределите й.
Масово убийство.
Масово убийство в Стокхолм.
Масово убийство в един автобус в Стокхолм.
И толкова знаеха всички.
В щаба на полицията на Кунгсхолмсгатан също не знаеха много повече. Всъщност дори не беше сигурно кой ръководи разследването. Бъркотията изглеждаше пълна. Непрекъснато звъняха телефони, влизаха и излизаха хора, навсякъде кал, а тези, които я внасяха — възбудени и плувнали в пот и вода.
— Кой прави списъка с имената? — попита Мартин Бек.
— Мисля, че Рьон — отвърна му Колберг, без да се обръща.
Тъкмо се мъчеше да залепи на стената някакъв план. Листът беше дълъг три метра и над половин метър широк и му създаваше трудности.
— Няма ли кой да помогне — провикна се той.
— Разбира се — вяло отвърна Меландер и стана, като остави настрана лулата си.
Фредрик Меландер беше висок и слаб мъж със сериозно лице. Човек с принципи. Четиридесет и осем годишен и първи помощник-инспектор в следствения отдел на стокхолмската полиция. В миналото Колберг беше работил дълги години с него, ала колко — вече бе забравил, но Меландер, известен с това, че никога не забравя нищо, помнеше.
Звъннаха едновременно два телефона.
— Да. Тук инспектор Бек. Кой? Не, няма го тук. Да му предам ли да се обади? Не? Добре.
Постави обратно слушалката и посегна към другия апарат. В този момент вратата внимателно се открехна и на прага колебливо се спря почти побелял петдесетгодишен мъж.
— А, Ек, какво има? — обърна се Мартин Бек към него и вдигна слушалката.
— Аз за автобуса — започна белокосият.
— Кога ще се прибера ли? Нищо не мога да ти кажа — отвърна Мартин Бек в слушалката.
— По дяволите — изруга Колберг, когато лепенката се оплете между дебелите му пръсти.
— По-спокойно — призова Меландер.
Мартин Бек отново се обърна към мъжа на прага:
— Какво за автобуса?
Ек затвори вратата и погледна бележките си.