— Аха — подметна Гунвалд Ларшон, — значи, кривнал от пътя.
— Да, не си далеч от истината. Някои неща говорят точно за това. В чантата му имаше бутилка уиски. „Джони Уокър“, черен етикет.
— Виж ти — млясна с наслада Колберг.
— И освен това е бил добре зареден с презервативи — продължи Рьон. — Във вътрешния му джоб имаше седем парчета. Плюс чекова книжка и над осемстотин крони в брой.
— Защо пък точно седем? — подхвърли Гунвалд Ларшон.
Вратата се отвори и Ек показа глава.
— Хамар поръча след четвърт час да сме при него. Оперативка. Значи, в единадесет без петнадесет.
И пак изчезна.
— О’кей, продължаваме — подкани Мартин Бек.
— Докъде бяхме стигнали?
— До мъжа със седемте презервативчета — отговори Гунвалд Ларшон.
— Има ли какво още да се каже за него? — попита Мартин Бек.
Рьон погледна надраскания си лист.
— Мисля, че не.
— Карай тогава нататък — подкани Мартин Бек и се настани зад бюрото на Гунвалд Ларшон.
— Две седалки пред Асаршон е седял номер девет, госпожа Хилдур Юхансон, шестдесет и осем годишна, вдовица, с адрес Нора Сташунсгатан сто и деветнадесет. Простреляна в рамото и през врата. Тя се е връщала от Вестманагатан. Там живее омъжената й дъщеря, на която гледала децата.
Рьон сгъна листа и го пъхна в джоба на сакото си.
— Това бяха всички — завърши той.
Гунвалд Ларшон въздъхна и събра снимките в девет равни купчинки.
Меландер остави лулата, измърмори нещо под носа си и отиде до тоалетната.
Колберг се залюля на стола си и заключи:
— И какво научихме от всичко това? Че през една най-обикновена вечер в един най-обикновен автобус девет души — най-обикновени хора, по необясними причини биват покосени с автомат. Като изключим неидентифицирания мъж, няма нито един, на който да спреш вниманието си.
— Има — възрази Мартин Бек. — Стенстрьом. Какво е правил в този автобус?
Настъпи мълчание.
Един час по-късно Хамар му постави съвсем същия въпрос.
Беше събрал специалната група, чиято единствена задача отсега нататък щеше да бъде разследването на убийството в автобуса. Групата се състоеше от седемнадесет опитни криминалисти начело с Хамар като ръководител. Мартин Бек и Колберг също влизаха в нея.
Разгледани бяха всички налични факти, направен бе анализ и се разпределиха задачите. Когато оперативката свърши и всички с изключение на Мартин Бек и Колберг напуснаха стаята, Хамар попита:
— Какво е правил Стенстрьом в автобуса?
— Не зная — отговори Мартин Бек.
— Като че ли никой не знае с какво се е занимавал в последно време, или може би греша?
Колберг разпери безпомощно ръце и вдигна рамене.
— Нямам понятие — опита се да отговори той. — Освен с текущите задачи, с друго какво?
— В последно време нямахме много работа — добави Мартин Бек, — та беше доста свободен. И с право, тъй като имаше много извънредни часове зад гърба си.
Хамар се позамисли, като барабанеше с пръсти по бюрото си. Сетне попита:
— Кой уведоми годеницата му?
— Меландер — отговори Колберг.
— Според мен трябва да поговорите с нея, и то колкото се може по-скоро. Не може тя да не знае с какво се е занимавал.
Направи пауза и продължи:
— Освен ако той…
Хамар замълча.
— Какво? — не се стърпя Мартин Бек.
— Освен ако не е имал нещо с онази сестра от автобуса, това ли искаш да кажеш?
Хамар мълчеше.
— Или нещо подобно, само че с друга — продължи мисълта си Колберг.
Хамар кимна.
— Трябва да проверите — заключи той.
Х
Пред полицейското управление на Кунгсхолмсгатан стояха двама души, с една-единствена мечта — да можеха да се намират някъде другаде. Носеха фуражки и кожени якета с позлатени копчета. Отпред на гърдите им минаваше ремък, а на колана висяха кобур с пистолет и палка. Казваха се Кристиансон и Квант.
Към тях се приближи добре облечена възрастна дама и попита:
— Извинете, как мога да отида до Йернегатан?
— Не зная — отвърна й Квант. — Попитайте някой полицай. Впрочем ей там има един.
Дамата го погледна стъписана.
— Ние също не сме оттук — опита се да замаже положението Кристиансон.
Когато поеха нагоре по стъпалата, жената все още гледаше след тях.
— Как мислиш, защо ли ни викат? — загрижело попита Кристиансон.