— За свидетели, разбира се — уверено отвърна Квант. — Нали ние открихме автобуса.
— Прав си, но…
— Няма „но“, Кале, хайде влизай в асансьора.
На втория етаж се натъкнаха на Колберг. Той им кимна мрачно и разсеяно. После отвори някаква врата и рече:
— Гунвалд, дойдоха двамата от Солна.
— Кажи им да почакат — чу се глас отвътре.
— Чакайте — предаде Колберг и изчезна.
Бяха чакали двадесет минути, когато Квант се поразкърши и каза:
— Ама че гадост. Да висиш тук в свободното си време. А бях обещал на Сив да гледам децата, докато отиде на лекар.
— Да, вече ми каза — обади се Кристиансон отегчен.
— Казва, че се чувствувала нещо особено.
— Да, и това ми го каза — прекъсна го Кристиансон в същия тон.
— Сигурно пак ще ми трие сол на главата. Вече не мога да я разбера. От ден на ден става все по-ужасна, Шерщин също ли е станала тъй дебела в задника?
Кристиансон не отговори.
Шерщин беше жена му и той не обичаше да разговаря за нея.
Квант обаче не можеше да разбере това.
Пет минути по-късно вратата се отвори и Гунвалд Ларшон рече кратко:
— Влизайте.
Влязоха и седнаха.
Гунвалд Ларшон ги огледа критично.
— Е, седнете де.
— Че нали вече седнахме — глуповато отвърна Кристиансон.
Квант припряно му направи знак да мълчи. Подушваше неприятности.
Гунвалд Ларшон постоя за момент мълчалив, след това седна зад бюрото си, въздъхна тежко и започна:
— Откога сте полицаи?
— От осем години — отвърна Квант.
Гунвалд Ларшон посегна към някакъв лист пред себе си и се вгледа в текста.
— Можете ли да четете? — продължи той.
— Разбира се — отвърна Кристиансон, преди Квант да успее да го спре.
— Тогава четете.
И той бутна листа към тях.
— Разбирате ли какво пише там? Или трябва да ви го обяснявам допълнително?
Кристиансон поклати отрицателно глава.
— С удоволствие ще ви обясня — започна Гунвалд Ларшон. — Това е предварителен доклад от огледа на местопрестъплението. В него се казва, че двама души, носещи обувки номер четиридесет и шест, са оставили след себе си около сто стъпки из целия идиотски автобус, и на горния, и на долния етаж. Как мислите, кои ли ще са били тия?
Никой не отговори.
— За да ви стане още по-ясно, ще добавя, че преди малко разговарях с един от експертите на лабораторията. Според него там сякаш с часове се е разхождало стадо хипопотами. Той самият още се чуди как една тълпа от човешки същества, наброяваща само двама души, е могла за толкова кратко време да унищожи напълно почти всички следи.
Търпението на Квант взе да се изчерпва и той закова разярен поглед върху мъжа зад бюрото.
— Както е известно обаче, хипопотамите и другите животни не ходят въоръжени. — Гласът на Гунвалд Ларшон омекна. — Но странно, въпреки това някой е гърмял вътре, по-точно от предната стълба нагоре, със седем цяло и шестдесет и пет милиметров „Валтер“. Куршумът е рикоширал в покрива и е намерен в подплатата на една от седалките на горния етаж. Как мислите, кой ли е стрелял?
— Ние — отговори Кристиансон глухо. — Тоест аз.
— Ами, наистина ли? И по какво?
Кристиансон се почеса неловко по тила.
— По нищо.
— Изстрелът беше предупредителен — допълни Квант.
— Кого искахте да предупредите?
— Мислехме, че убиецът може да е още в автобуса и да се крие на втория етаж — обясни Квант.
— Е, и беше ли там?
— Не.
— Как разбрахте? Какво направихте след цялата тая канонада?
— Изкачихме се горе и проверихме — отговоря Кристиансон.
— Там нямаше никой — допълни Квант.
Гунвалд Ларшон впи зловещ поглед в двамата. После стовари ръка върху бюрото и изкрещя:
— Качили сте се и двамата! Как може такова слабоумие!?
— Но ние от различни страни — оправдаваше се Квант. — Аз по задната, а Кале по предната стълба.
— За да не би онзи горе да избяга — доуточни Кристиансон.
— По дяволите! Но горе не е имало никой! Единственото, което сте постигнали, е да унищожите до една всички следи в автобуса. А да не говорим за отвън! И защо сте отишли да тъпчете сред труповете? За да оклепате всичко още повече ли?
— Искахме да проверим дали няма някой жив. — Кристиансон запреглъща и пребледня.
— Да не вземеш пак да повръщаш — предупреди го Квант.
Вратата се отвори и в стаята влезе Мартин Бек. Кристиансон скочи веднага на крака, а миг след него и Квант.
Мартин Бек им кимна за поздрав и погледна въпросително Гунвалд Ларшон.
— Ти ли крещиш така? Каква полза има да се караш на момчетата?
— Има — отвърна той, — и то голяма.
— Голяма?
— Да, тия двама идиоти…