Тук той млъкна, за да потърси нещо по-любезно.
— Тези наши колеги са единствените свидетели, които имаме. Я ми кажете, вие двамата! Кога пристигнахте на местопрестъплението?
— Точно в единадесет и тринадесет — отговори Квант. — Засякох времето по хронометъра си.
— А аз в това време седях точно тук, където ме виждате — продължи Гунвалд Ларшон. — Бях извикан в единадесет и осемнадесет. Хайде да направим една малка сметка. Да кажем, че сте се туткали половин минута с радиото, после за петнадесет секунди централата се е свързала с мен, остават повече от четири минути. Какво сте правили в това време?
— Ами… — започна Квант.
— Да ви кажа ли. Търчали сте като бесни из автобуса, тъпкали сте в кръв и мозък и сте размествали телата. Цели четири минути.
— Не, наистина не виждам ползата… — започна Мартин Бек, но Гунвалд Ларшон го пресече.
— И още нещо. Да оставим настрана, че тия типове са използували четирите минути за унищожаване на всички следи, но те де факто са пристигнали там в единадесет и тринадесет, и то не сами, а ги е повикал, мъжът, който пръв откри автобуса. Така ли е?
— Да — обади се Квант глухо.
— Мъжът с кучето — добави Кристиансон.
— Точно така. Били са повикани от един човек, чието име въобще не са се погрижили да научат и когото може би никога нямаше да открием, ако днес той самият не си бе направил труда да дойде. Кога забелязахте мъжа с кучето?
— Ами… — замисли се Квант.
— Приблизително две минути преди да стигнем до автобуса — уточни Кристиансон и сведе поглед към върха на ботушите си.
— Точно така. Защото, както той каза, сте изгубили цяла минута в подмятания за кучето му. Вярно ли е?
— Да — промърмори Кристиансон.
— Значи, сте получили сигнала в около и десет или и единадесет… А на какво разстояние от автобуса ви спря мъжът?
— На около триста метра — отговори Квант.
— Да, правилно — погледна ги Гунвалд Ларшон пронизващо. — И тъй като мъжът е бил на седемдесет години и освен това е трябвало да влачи един болен дакел след себе си…
— Болен? — повтори Квант учуден.
— Да, болен — сопна се Гунвалд Ларшон. — Проклетото животно е имало дискова херния и почти не е можело да движи задните си крака.
— Най-после започвам да те разбирам — обади се Мартин Бек.
— Ами. Днес накарах мъжа отново да пробяга разстоянието. Заедно с кучето. Пробяга го три пъти, после кучето вече не можеше.
— Но това е било изтезание за него — възкликна Квант възбудено.
Мартин Бек му хвърли изненадан и едновременно заинтригуван поглед.
— Във всеки случай, двамата не успяха да го пробягат за по-малко от три минути, от което следва, че спрелият автобус е бил забелязан от мъжа най-късно в единадесет часа и седем минути. А ние сме почти сигурни, че убийството е извършено три или четири минути преди това.
— Откъде знаете? — почти едновременно възкликнаха Кристиансон и Квант.
— Това не ви засяга — отвърна им Гунвалд Ларшон пренебрежително.
— Часовникът на инспектор Стренстрьом — намеси се Мартин Бек. — Един от куршумите е минал през гръдния му кош и заседнал в дясната му китка, като избил короната на ръчния му часовник, „Омега Спийдмастер“. Според експертизата часовникът е спрял веднага. Стрелките показвали единадесет часа, три минути и тридесет и седем секунди.
Гунвалд Ларшон го погледна недоволно.
— Ние, които познавахме инспектор Стенстрьом, знаем, че той страшно много държеше на точното време — тъжно продължи Мартин Бек. — В това отношение беше фанатик. Искам да кажа, че часовникът му вървеше абсолютно точно. Продължавай, Гунвалд.
— Мъжът с кучето е вървял по Норбакагатан, идвайки от Карлбергсвеген. Всъщност автобусът го задминал в самото начало на улицата. Докато стигне до долу, изминали около пет минути. За същото разстояние на автобуса са били необходими около четиридесет и пет секунди. По пътя си не срещнал никого. Когато стигнал до ъгъла, видял автобусът да стои от другата страна на улицата.
— Да, и какво? — подхвърли Квант.
— Дръж си устата! — сопна му се Гунвалд Ларшон.
Квант подскочи и понечи да му отвърне, но като погледна Мартин Бек, се въздържа.
— Не видял, че стъклата са надупчени, впрочем нашите двама герои не са го забелязали, когато най-сетне довтасали там. Отворената предна врата обаче му направила впечатление. Помислил си, че е станала злополука и хукнал да търси помощ, като съвсем правилно изчислил, че по-бързо ще намери някого, ако стигне до крайната спирка, вместо да се връща назад по Норбакагатан. Затова тръгнал на югозапад по Нора Сташунсгатан.
— Защо? — попита Мартин Бек.