— Защото мислел, че на крайната спирка ще завари друг автобус. Но вместо това, за беда, се натъкнал на полицейска кола.
Ядният поглед на Гунвалд Ларшон унищожително прониза Кристиансон и Квант.
— Една патрулна кола от Солна, която се измъквала от района си, подобно на онуй, дето изпълзява, като вдигнеш някой камък. Я ми кажете, колко време се скатавахте на края на града?
— Три минути — отговори Квант.
— По-скоро четири или пет — поправи го Кристиансон, с което си заслужи недоволния му поглед.
— И не видяхте ли някой да минава оттам?
— Не, само мъжа с кучето — отвърна Кристиансон.
— Значи, престъпникът не е тръгнал нито на югозапад по Нора Сташунсгатан, нито на юг по Норбакагатан. И като изхождаме от факта, че не е побягнал и през гарата, остава само една възможност. По Нора Сташунсгатан, но в противоположна посока.
— А откъде… да сме сигурни, че не е побягнал през гарата? — недоумяваше Кристиансон.
— Защото само там не бяхте изпотъпкали всичко. Забравили бяхте да прескочите оградата, за да позяпате и там.
— О’кей, Гунвалд, ти постигна каквото искаше — обади се Мартин Бек. — Хубаво. Но както винаги, пак с цената на сума време, докато стигнеш до същност на въпроса.
При тези думи Кристиансон и Квант се поокуражиха и с облекчение се спогледаха съучастнически. Но Гунвалд Ларшон отново ги сряза:
— Ако имахте поне капка акъл в нещастните си чутури, щяхте да се качите в колата, да настигнете убиеца и да го хванете.
— Или пък сами да бъдем заклани — подметна Кристиансон мрачно.
— Само да го хвана тоя! Помнете ми думата, ще ви туря пред мен за прикритие! — изсъска Гунвалд Ларшон насреща им.
Квант погледна към часовника на стената и попита:
— Сега можем ли да си вървим? Жена ми…
— Да — троснато го прекъсна Гунвалд Ларшон. — Вървете по дяволите!
Сетне се обърна към Мартин Бек, като се стараеше да отбегне неговия изпълнен с укор поглед.
— Защо не помислиха малко?
— Някои хора просто загряват по-бавно — отвърна Мартин Бек любезно. — И това не се отнася само за полицаите.
XI
— Хайде мислете! — изстреля Гунвалд Ларшон и тръшна вратата зад себе си. — Точно в три часа Хамар ни иска на оперативка. След десет минути.
Мартин Бек, който тъкмо говореше по телефона, му хвърли недоволен поглед, а Колберг вдигна глава от листовете си и измърмори мрачно:
— Нищо ново не ни каза. Опитай сам да мислиш на гладен стомах и ще видиш колко е лесно.
Едно от малкото неща, които можеха да развалят настроението на Колберг, бе прескачането на обеда или вечерята. А в момента той не бе и закусвал, та здравата беше умърлушен. Освен това по доволния вид на Гунвалд Ларшон можа да разбере, че току-що си е хапнал някъде и тази мисъл още повече го угнетяваше.
— Къде си ходил? — попита го той подозрително.
Вместо да му отговори, Гунвалд Ларшон отиде и седна зад бюрото си. Колберг проследи движенията му с поглед.
— Какво си се разлютил толкова? — сопна се Мартин Бек и остави слушалката.
После стана, взе си бележките и отиде при Колберг.
— Обадиха се от лабораторията — обясни той. — Преброили са всичко на всичко шестдесет и осем празни гилзи.
— Какъв калибър? — попита Колберг.
— Както предполагахме. Девет милиметра. По всичко личи, че шестдесет и седем от тях са от едно и също оръжие.
— А шестдесет и осмата?
— Седем цяло и шестдесет и пет милиметров „Валтер“.
— Изстрелът на оня, Кристиансон, в покрива — констатира Колберг.
— Да, същият.
— Това означава, че убиецът е бил само един — заключи Гунвалд Ларшон.
— Точно така — потвърди Мартин Бек.
Отиде до скицата и драсна един кръст на пътеката до най-широката средна врата.
— Да — замислено рече Колберг. — Там, изглежда, е стоял.
— Сега разбирам…
— Какво? — не се стърпя Гунвалд Ларшон.
Мартин Бек не отговори.
— Какво искаше да кажеш? — подкани го Колберг. — Какво разбираш?
— Защо Стенстрьом не е успял да стреля — продължи мисълта си Мартин Бек.
Останалите го погледнаха учудено.
— Я остави това — махна с ръка Гунвалд Ларшон.
— Да, да, прави сте — отвърна замислено Мартин Бек и разтри челото си.
В този момент вратата широко се разтвори и в стаята нахълта Хамар, последван от Ек и един мъж от прокуратурата.
— Ще възпроизвеждаме — изкомандува той. — Спрете всички телефонни разговори. Готови ли сте?
Мартин Бек го погледна тъжно. Спомни си за Стенстрьом. Той обичаше да нахълтва по същия начин, съвсем изненадващо и почти винаги без да чука, което страшно дразнеше.
— Това какво е? — попита Гунвалд Ларшон. — Вечерните вестници ли?