Тук той спря за момент, извади очилата си и след като ги почисти с носната си кърпа, отиде до стената.
— Накарах да ми увеличат две таблици с инструкциите — продължи Ек. — На горната се вижда цялото командно табло, а на другата само копчето за предните врати. С номер петнадесет на първата фигура е означен шалтерът за вратите, а с номер осемнадесет — ключът за отваряне и затваряне. Той стои вляво пред кормилото, под диагонал от страничното стъкло и както виждате от втората фигура, има пет положения.
— Нищо не мога да загрея — оплака се Гунвалд Ларшон.
— Когато стои хоризонтално, тоест в положение едно, двете врати са затворени — продължи Ек невъзмутимо. — При две, една степен по-горе, се отваря дясната от предните врати, а при три, две степени по-горе, се отварят и двете. Надолу копчето също има две положения, а именно четири и пет. При първото от тях се отваря лявата предна врата, а при второто — пак двете.
— Давай, моля те, заключението — каза Хамар.
— Накратко — продължи Ек, — въпросното лице трябва да е изминало разстоянието от първоначалното си място при изходните врати по пътеката напред до мястото на водача, пресегнало се е над шофьора, който лежал прострян върху кормилото, и завъртяло ключа на „две“. Така е отворило дясната предна врата. Същата, която заварили полицаите от първата кола.
Мартин Бек подхвана нататък.
— Всъщност има данни, че последните изстрели са били дадени в движение, докато стрелящият се е придвижвал напред по пътеката, наляво. Един от тях сигурно е улучил Стенстрьом.
— Сякаш е атакувал — мрачно отбеляза Гунвалд Ларшон. — И то в разгънат строй.
— Гунвалд Ларшон току-що съвсем правилно отбеляза, че нищо не е разбрал — каза Хамар сухо. — Дотук всичко говори, че този, който е стрелял, добре е познавал автобуса и неговото командно табло.
— Или поне е знаел да се оправя с вратите — педантично допълни Ек.
В стаята настъпи тишина, Хамар размишляваше усилено.
— Искате да кажете — продължи той след малко, — че някой изведнъж е застанал в средата на автобуса, застрелял всички и сетне просто си тръгнал? Без някой да успее да реагира? И без да го забележи шофьорът в огледалото си?
— Не — възрази Колберг, — не съвсем.
— А какво тогава?
— Че някой от горния етаж е слязъл по задната стълба с приготвен автомат — обясни Мартин Бек.
— Някой, който за известно време е останал горе сам — добави Колберг. — И е изчаквал най-удобния момент.
— Как разбира шофьорът на автобуса дали има някой на горния етаж? — запита Хамар.
Всички с надежда погледнаха Ек, който отново се прокашля и обясни:
— В стълбите има вградени фотоклетки, които от своя страна задвижват брояч на командното табло. За всеки пътник, който се изкачи по предната стълба, броячът прибавя по една единица. Така шофьорът винаги знае колко хора има горе.
— А когато бе открит автобусът, броячът показваше нула?
— Да.
Хамар помълча няколко секунди и рече:
— Не, не излиза.
— Кое? — учуди се Мартин Бек.
— Възпроизвеждането.
— Защо да не излиза? — на свой ред попита Колберг.
— Всичко изглежда твърде премислено. Един ненормален убиец не действува с такава прецизност.
— Защо пък не — намеси се Гунвалд Ларшон. — Онзи, лудият, в Америка, дето миналото лято застрелял над тридесет човека от една кула, дяволски добре планирал всичко. Дори си имал и храна.
— Да — намеси се Хамар, — но едно нещо не предвидил.
— Какво?
Този път отговори Мартин Бек.
— Как после да избяга.
XII
Седем часа по-късно часовникът показваше десет вечерта, а Мартин Бек и Колберг все още бяха в управлението на полицията на Кунгсхолмсгатан.
Навън вече бе мръкнало и не валеше.
Общо взето, нямаше нищо ново. Казано на официален език, разследването продължаваше усилено.
Умиращият в Каролинската болница продължаваше да бере душа.
През изминалия следобед бяха се обадили двадесетина отзивчиви свидетели. Оказа се, че деветнадесет от тях са пътували с други автобуси.
Единственият останал свидетел беше осемнадесетгодишно момиче, което се качило при Нюбруплан и пропътувало две спирки до площад Серьелстор, където се прехвърлило в метрото. Тя каза, че заедно с нея от автобуса слезли много пътници, което изглеждаше правдоподобно. Успя да разпознае шофьора, но с това се изчерпаха и показанията й.
Колберг сновеше нервно нагоре-надолу и току поглеждаше към вратата, сякаш очакваше някой да я отвори и да се втурне в стаята.
Мартин Бек стоеше, сключил ръце на гърба пред скицата на стената, и бавно се поклащаше напред-назад. Беше придобил този досаден навик още много отдавна, в годините, когато обикаляше като обикновен патрул, и така и не успя да се отучи.