Впрочем и той самият не правеше изключение — вечно подсмърчащият Мартин Бек. Какво бе видял вчера вечерта в огледалото? Висок, печален мъж, със слабо лице и широко чело, яка челюст и унили сивосини очи.
А Стенстрьом освен това знаеше и неща, които бяха от голяма полза за всички им.
Мартин Бек мислеше за всичко това, докато разглеждаше предметите, които Колберг систематично вадеше от чекмеджетата и нареждаше на бюрото.
Сетне обаче хладнокръвно прерови в паметта си всичко онова, което знаеше за човека, носил някога името Оке Стенстрьом. Чувствата, които още малко и щяха да го завладеят, докато слушаше изтърканите фрази на Хамар в стаята на Кунгсхолмсгатан, изчезнаха. Мигът отлетя и никога вече нямаше да се върне.
Откакто свали униформата и я продаде на един стар приятел от полицейското училище, Стенстрьом бе работил под негово ръководство. Отначало в Кристинеберг в тогавашния отдел по разследване на убийствата към държавната полиция; основната им задача беше да оказват съдействие на изпадналите в затруднение по-малки областни полицейски органи.
После полицията като цяло премина към държавата, това стана в края на 1964 година, и постепенно се пренесоха тук във Вестберя.
През всички тези години Колберг на няколко пъти го изпращаха да работи другаде, а Меландер бе преместен по собствено желание, но Стенстрьом през цялото време остана с него. Мартин Бек го познаваше повече от пет години и вече не помнеше колко разследвания бяха минали през ръцете им. За тези години Стенстрьом усвои всичко, което знаеше за практическата работа, а то не беше малко. Възмъжа, почти превъзмогна своята срамежливост и стана по-уверен в себе си, прости се с детската си стая в родния дом и след време се събра да живее с една жена. Завинаги, както сам твърдеше. Малко преди това беше починал баща му и майка му се завърна да живее във Вестмапланд.
Мартин Бек би трябвало да го познава най-добре.
Но, странно, не знаеше много за него. Е, да, разполагаше наистина с някои по-важни данни за живота му и си бе съставил една обща може би все пак правдива представа за характера му, неговите положителни и отрицателни страни като полицай, но какво повече можеше да се каже.
Добро момче. Амбициозен, упорит и доста умен, паметлив. От друга страна, леко срамежлив и все още малко наивен, никакво остроумие и въобще — липса на хумор. Но то си беше всеобщо явление.
Може би е имал комплекси.
Пред Колберг, който непрекъснато обсипваше другите с литературни цитати и философски мъдрости. Пред Гунвалд Ларшон, който веднъж за петнадесет секунди с ритник разби една заключена врата и свали в безсъзнание някакъв ненормален убиец с брадва в ръка, докато Стенстрьом само на два метра от него още умуваше какво да прави. Пред Меландер, комуто и лицето не трепваше и който никога не забравяше нещо, което бе видял, прочел или чул.
Че кой ли нямаше да получи комплекси от тях?
Защо знаеше толкова малко? Може би не е бил достатъчно наблюдателен? Или пък нямаше какво толкова да се знае?
Мартин Бек ровеше с пръсти в косите си и разглеждаше вещите, които Колберг нареди върху бюрото.
В известна степен Стенстрьом си беше педант, примерно по отношение на часовника, който винаги трябваше да е точен до секунда. Това личеше и сега по безупречно подреденото му бюро.
Листове, листове и пак листове. Копия от доклади, бележки, съдебни протоколи, инструкции, извлечения от закони. Всичко грижливо събрано и подредено.
Единствените по-лични вещи бяха един кибрит и неразпечатано пакетче с дъвка. И понеже Стенстрьом нито пушеше, нито пък кой знае колко обичаше дъвка, то вероятно ги е държал, за да има какво да предложи на хората, дошли на разпит или просто на приказки.
Колберг въздъхна дълбоко.
— Ако аз бях седял тогава в автобуса, сега вие със Стенстрьом щяхте да се ровите из моето бюро и задачата ви щеше да е къде-къде по-трудна. И вероятно щяхте да откриете нещо, което да опетни паметта ми.
Мартин Бек горе-долу можеше да си представи какво представляват чекмеджетата му, но се въздържа да отговори.
— Това тук не може да опетни ничия памет — забеляза Колберг.