Мартин Бек и сега не отговори. Преглеждаха внимателно книжата, работеха бързо и мълчаливо. Нямаше нищо, което да не могат да разпознаят или отнесат към определено събитие. Всички бележки и документи имаха връзка с разследванията, в които бе участвувал Стенстрьом, и с които те добре бяха запознати.
Остана им да прегледат само един голям кафяв плик. Запечатан и доста обемист.
— Какво мислиш, че може да е това? — попита Колберг.
— Отвори и виж.
Колберг повъртя плика в ръцете си.
— Изглежда, нарочно го е залепил така здраво. Виж тези лепенки.
Сетне вдигна рамене, взе от поставката на бюрото ножа за писма и без да му мисли повече, разкъса плика.
— Охо — възкликна Колберг, като видя съдържанието. — Не знаех, че Стенстрьом бил фотограф.
Прегледа набързо купчината снимки и ги разстла на бюрото пред себе си.
— Но допусках, че е имал такива интереси.
— Това е годеницата му — обясни Мартин Бек спокойно.
— Да, виждам. Но кой да предположи у него такива наклонности.
Мартин Бек погледна снимките. Стори го добросъвестно и с онова неприятно чувство, което изпитваше винаги когато малко или повече трябваше да се набърква в моменти от личния живот на другите. Това чувство го обземаше винаги спонтанно, беше в кръвта му, и дори след двадесет и три годишна служба в полицията не бе успял да го превъзмогне.
Колберг не страдаше от подобни скрупули, а беше и чувствена натура.
— Че тя била дяволски хубава! — възкликна той възхитен, като наблягаше на всяка дума.
Продължи да разглежда снимките.
— И на ръце можела да стои — забеляза той. — Не съм и предполагал, че може да изглежда тъй.
— Нали си я виждал?
— Да, но облечена. Сега всичко изглежда съвсем другояче.
Колберг имаше право, но Мартин Бек предпочете да сменят темата и затова рече:
— Утре ще я видиш пак.
— Да — отвърна Колберг мрачно. — Няма да е леко.
Събра снимките и като ги постави отново в плика, предложи:
— Хайде да си ходим. Ще те закарам до вас.
Загасиха лампата и тръгнаха. Долу в колата Мартин Бек попита:
— Впрочем как те повикаха вчера на Нора Сташунсгатан? Когато те потърсих, Гун не можа да ми каже нищо, а ти пристигна там къде-къде по-рано от мен.
— Съвсем случайно. Когато се разделихме, аз тръгвах към града. На моста Сканстул ме срещнаха двама от нашите в една кола. Тъкмо бяха получили съобщението по радиотелефона, та ме закараха право там. Бях един от първите.
Замълчаха и дълго време никой не каза нищо. После Колберг замислено се обади.
— Как мислиш, за какво ли са му били снимките?
— За да ги гледа — отвърна Мартин Бек кратко.
— Е, да, разбира се. Но все пак…
XIII
В сряда сутринта, преди да излезе от къщи, Мартин Бек се обади на Колберг по телефона. Разговорът беше кратък.
— Колберг?
— Здравей. Мартин е. Тръгвам.
— О’кей.
Когато метрото навлизаше в станцията на Шермарбринк, Колберг вече чакаше на перона. По навик се качваха винаги в последния вагон и често се случваше да пътуват заедно до града, дори и когато не се бяха уговорили предварително.
Слязоха на площад Медборярплатстен и се изкачиха на Фолкунгагатан. Часът беше девет и двадесет и тук-таме бледите слънчеви лъчи се прокрадваха през облаците. Вдигнаха яки, за да се предпазят от ледения вятър и поеха на изток по Фолкунгагатан.
Когато свърнаха по Йостьотагатан, Колберг попита?
— Да знаеш нещо за онова момче в болницата? Шверин?
— Да, обадих се сутринта. Операциите за сега са сполучливи, в смисъл, че още е жив. Но продължава да е в безсъзнание и лекарите не могат да кажат нищо със сигурност, преди да дойде в съзнание.
— А ще дойде ли?
Мартин Бек сви рамене.
— Не се знае. Но да се надяваме.
— Питам се, кога вестниците ще го надушат и него?
— От болницата обещаха да мълчат — успокои го Мартин Бек.
— Не се съмнявам — рече Колберг. — Но нали ги знаеш журналистите, къде ли не се пъхат.
Продължиха по Шйерхувсгатан, докато стигнаха до номер осемнадесет.
На табелката във входа бе изписано ТОРЕЛ, но на втория етаж имаше и картичка с името ОКЕ СТЕНСТРЬОМ, написано с черен туш.
Момичето, което им отвори, беше дребно на ръст. Мартин Бек по навик определи височината. Сто и шестдесет сантиметра.
— Влезте и се съблечете — покани ги тя и затвори вратата подире им.
Гласът й беше плътен и малко дрезгав.
Оса Торел беше облечена в тесни черни панталони и плетен поло-пуловер с цвят на метличина. На краката си носеше дебели, сиви вълнени чорапи, сигурно на Стенстрьом, защото й бяха твърде големи. Имаше кафяви очи и тъмна, много късо подстригана коса. Лицето и бе ъгловато и не можеше да се нарече нито мило, мито красиво, а по-скоро интересно и привлекателно. Беше стройна, с тесни рамене и бедра и малки гърди.