— Казваш, че е работил и в събота? — попита Мартин Бек.
Тя кимна.
— Да, но не през целия ден. Сутринта излязохме заедно. Работното ми време свърши в един и веднага се прибрах. Малко след мен си дойде и Оке. Беше напазарувал. В неделя бе свободен и прекарахме целия ден заедно.
Тя седна отново в креслото, притегли коленете си и ги обхвана с ръце, като нервно захапа долната си устна.
— Не ти ли е казвал с какво се занимава? — продължи Колберг.
Оса поклати глава.
— Нямаше ли навик да ти говори за работата си? — попита Мартин Бек.
— О, да. Ние си разказвахме всичко. Но в последно време той се промени. Не приказваше за последната си работа. Виждаше ми се странно, защото обикновено разговаряхме за отделните случаи особено когато бяха сложни и заплетени. Но може би не е трябвало да…
Тя се спря и повиши глас.
— Впрочем защо питате мен? Нали вие му бяхте началници. Ако се опитвате да узнаете дали не ми е издавал разни полицейски тайни, мога направо да ви кажа, че не е. Абсолютно нищо не ми е казвал за работата си през последните три седмици.
— То е, защото не е имал нищо интересно да разказва — успокоително рече Колберг. — Последните три седмици не се случиха никакви особени събития и ние наистина нямахме много работа.
Оса Торел го изгледа учудено.
— Как така? Та Оке беше страшно зает. В последно време дори работеше денонощно.
XIV
Рьон погледна часовника си и се прозя.
После хвърли око към леглото и бинтования до неузнаваемост човек, който лежеше в него. Сетне погледът му обходи сложната апаратура, явно необходима, за да се поддържа животът на ранения, и се спря на наперената, попрехвърлила вече годините сестра, която проверяваше дали всичко си е на мястото. В момента сменяше банките с кръв на системата. Движенията й бяха бързи и точни, а начинът, по който извършваше различните операции, говореше за дългогодишен опит.
Рьон въздъхна и отново се прозя под маската си.
Сестрата веднага го усети и му хвърли бърз недоволен поглед.
Вече твърде много часове бе прекарал в тази стерилна изолационна с нейните бели стени и хладно осветление или в коридора пред операционната, поклащайки се напред-назад.
При това прекара повечето от времето в компанията на една личност на име Улхолм, която никога досега не бе срещал и който се оказа не друго, а цивилно облечен първи помощник от полицията.
Рьон не спадаше към големите дарования на времето си, а и не претендираше да е кой знае какво. Беше доволен от себе си и своя живот, в който всичко, общо взето, беше на мястото си. И точно тези му качества го правеха полезен, та дори и добър полицай. Гледаше на нещата просто и естествено и нямаше склонност да създава несъществуващи проблеми и трудности.
Обичаше повечето хора, а и те от своя страна го обичаха.
Но въпреки простодушието му Улхолм му се видя едно недоволно и бъбриво чудовище.
Улхолм мърмореше против всичко и всички. Като се започнеше от заплатата, което не е за чудене — била ниска, и се стигнеше до директора на полицията, който не пипал достатъчно твърдо.
Възмущаваше се, че децата не се учат на добро в училище и че дисциплината в полицията била слаба.
Особено настървен беше срещу три категории хора, които никога досега не бяха създавали на Рьон нито грижи, нито главоболия, а именно чужденците, младежта и социалистите.
Според Улхолм беше скандално полицай да ходи с брада.
— Най-много мустаци — казваше той, — но и за това може да се поспори. Разбираш какво искам да кажа, нали?
Той смяташе, че от тридесетте години насам в обществото липсва истински ред.
Рязко увеличената престъпност и насилие приписваше на факта, че полицаите нямат истинска военна школовка и че вече не носят саби.
Въвеждането на дясно движение по пътищата било скандална грешка, която още повече влошавала положението в това и без друго вече недисциплинирано и морално пропаднало общество.
— И освен това увеличава разврата. Разбираш какво искам да кажа, нали?
— А? — сепна се Рьон.
— Разврата. Всички тези нови паркинги и места за обръщане по главните шосета. Разбираш какво искам да кажа, нали?
Беше човек, комуто повечето неща бяха ясни и всичко разбираше. Един-единствен път се видя принуден да помоли Рьон за обяснение. Започна с думите:
— Като гледа цялата тая разюзданост, на човек му се дощява да се върне сред природата. Бих отишъл да живея в планините на Лапландия, ако там не беше пълно с тия лапландци. Разбираш какво искам да кажа, нали?
— Аз самият съм женен за лапландка — обади се Рьон.
Улхолм го погледна с особена смесица от отвращение и любопитство и понижи глас.