Както стоят нещата в момента, според Ригби може да има само едно тълкуване: убиецът е външен човек, вероятно скитник, може би умопобъркан, който я е убил без причина или заради бижутата й (а те са без стойност) след което се е отправил към пътя за Оукфорд и е захвърлил оръдието на убийството в една канавка. Но защо е трябвало да го носи цели четири мили и защо не го е хвърлил в канала оттатък канавката? Оукфордският път минава през Оукмур, където има много диги срещу наводненията. Ако това тълкуване е вярно, тогава сигурно трябва да разглеждаме писмото на Стела и разговора й с Кардю като деяния на болен дух или предчувствие за смъртта, ако сме суеверни. Ако е така, то това би било най-чудовищното съвпадение, за което съм чувал, и оттам стигам до последния въпрос…
Долових по някои неща, които Ригби не ми спомена, че полицейският началник здравата го е притиснал, иска от него да претърси околността за скитници в окървавени сини палта (нали си спомняш намерения колан). Естествено. Ригби няма друг избор и трябва да тръгне по следите и да изпълни нарежданията на своя началник, но е ясно, че нещо го смущава — или нещо, за което не ми спомена, или нещо, което усеща интуитивно. Мисля, че беше искрен, когато ме помоли да му съобщя, ако установя нещо в колежа — за семейство Роуд, за контактите им с хората и тъй нататък. Според него, стените на манастира Карне са все още прекалено високи.
Тъй че смятам да се повъртя малко там и да видя какво е положението. Когато се върнах от участъка, позвъних на Фийлдинг и той тутакси ме покани на вечеря. Ще ти пиша веднага, щом науча нещо ново.
Смайли старателно запечати плика, притискайки краищата с пръсти, а после заключи вратата на стаята си и тръгна по широкото стълбище от бял мрамор, като стъпваше внимателно по рогозката от листа на кокосова палма, застлана в средата. Във фоайето имаше червена дървена пощенска кутия за отседналите в хотела, но Смайли, понеже беше предпазлив човек, я отмина. Отиде до пощенската кутия с формата на гъба, която видя на ъгъла, пусна писмото и се зачуди какво да предприеме за обед. Разбира се, можеше да се заеме със сандвичите и кафето на госпожица Бримли… Неохотно се върна в хотела. Там беше пълно с журналисти, а Смайли мразеше журналистите. Беше и много студено, а Смайли мразеше студа. Пък и в това да ядеш сандвичи в хотелска стая имаше нещо много познато.
Глава 5.
Котката и кучето
Същата вечер, точно щом стана седем часът, Джордж Смайли се изкачи по стъпалата, водещи към къщата на Терънс Фийлдинг, и позвъни. Дребна пълничка жена на около петдесет и пет години го покани да влезе в хола. Вдясно весело гореше камина с дърва, вече имаше натрупана купчина пепел. Смайли бегло огледа и забеляза горе галерия за менестрели и вита стълба, която стига до покрива. Стаята беше осветена главно от камината и Смайли видя окачени по стените картини от различни периоди и в различен стил, а върху полицата над камината имаше наредени всякакви objets d’art2. Той неволно потръпна от мисълта, че нито запалената камина, нито картините успяваха напълно да прогонят едва доловимата миризма на училище: лак, купуван на едро, какао и обща кухня. От хола тръгваха коридори и Смайли забеляза, че всяка стена в долната си част е боядисана в тъмнокафяво или зелено, според непреклонните прищевки на училищните бояджии. Откъм един такъв коридор изникна едрата фигура на господин Терънс Фийлдинг.
Огромен и благ, той се приближаваше към Смайли. Разкошна грива побелели коси се спускаше по челото му, а тогата се издуваше подире му.
— Смайли? Добре дошъл! Запознахте се с Тру, нали? Това е госпожица Трубоди, моята икономка. Чудесен сняг, какво ще кажете? Като в картините на Брьогел. Видяхте ли кънкьорите на реката, на Ейът? Прекрасна гледка. Черни дрехи, шарени шалове, бледо слънце — всичко е налице, всичко! Брьогел, претворен в живота. Чудно хубаво!
Фийлдинг пое балтона на Смайли и го метна в ъгъла върху един разнебитен дървен стол с плетена от ракита седалка.
— Нали ви харесва този стол? Знаете ли какъв е?
— Не, нямам представа — отговори малко смутено Смайли.