Смайли хвърли поглед към градината. Горичката в края на алеята стигаше почти до ъгъла на къщата, разпростираше се до отдалечената част на моравата и закриваше от погледа полето. Убиецът беше доближил къщата по пътечката, която прекосяваше моравата и горичката и стигаше до алеята в най-отдалечената част на градината. Като се взря внимателно в снега по алеята, Смайли различи пътечката. Бялата стъклена врата вляво от къщата сигурно водеше към оранжерията… Изведнъж Смайли усети страх — страхуваше се от къщата, страхуваше се от ширналата се тъмна градина. Чувството беше такова, че почти изпита физическа болка. Покритите с бръшлян стени сякаш се протягаха да го сграбчат, както старица прегръща капризно дете. Къщата беше голяма, но неугледна и сякаш привличаше към себе си неземни форми. Изглеждаше черна и хлъзгава в контраст с лунната светлина. Независимо от страха си. Смайли като омагьосан пристъпи към нея. Сенките се разчупиха и отново се събраха, бързо се плъзнаха и застинаха, скриха се в гъстия бръшлян или потънаха в тъмнината на прозорците.
Смайли с уплаха забеляза как неволно го обзема паника. Усещаше страх, после всичко, което чувстваше, се съсредоточи в един вик на ужас. В такива моменти обзетият от безумие разсъдък не прави разлика между видяното, чутото и докоснатото. Смайли се обърна и хукна към портата. Същевременно погледна през рамо към къщата.
На пътеката стоеше жена и го гледаше, а зад нея вратата на оранжерията бавно се поклащаше на пантите си.
За миг жената остана съвсем неподвижна, после се обърна и се затича към оранжерията. Смайли, забравил страха си, я последва. Когато стигна до ъгъла на къщата, за свое учудване видя, че жената стои на прага и полюшва напред-назад вратата замислено и спокойно, сякаш е дете, което си играе. Стоеше с гръб към Смайли, но изведнъж се обърна към него и каза провлечено, с типичното дорсетско произношение и фъфлейки, както фъфлят дебилните деца:
— Мислех си, че сте Дяволът, господине, ама вие нямате крила.
Смайли се поколеба. Ако пристъпеше към жената, тя можеше отново да се уплаши и да побегне. Взря се в нея, като стоеше оттатък снега, и се помъчи да я разгледа. На главата си сякаш носеше шапка или шал, а раменете й бяха наметнати с тъмна пелерина. В ръка държеше клонка с листа и я размахваше, докато му говореше.
— Но вие не можете да сторите нищо, господине, щото си имам зеленика и ще ви прогоня. Тъй че не идвайте, господине, малката Джейн ще ви прогони.
Жената силно размаха клонката към него и започна тихо да се смее. С едната си ръка все още държеше вратата и докато говореше, поклащаше глава на една страна.
— Стойте далече от малката Джейн, господине, нищо, че е хубава.
— Така е, Джейн — кротко каза Смайли, — ти си много красиво момиче, виждам това. И наметката ти е много хубава, Джейн.
Явно доволна от думите му, жената улови краищата на наметката си и бавно се завъртя — като дете, което подражава на изискана дама.
Докато тя се въртеше. Смайли забеляза, че отстрани на дрехата й висят празни ръкави.
— Има някои, дето се смеят на Джейни — каза тя малко раздразнено, — но не са много тия, дето са видели как Дяволът лети, господине. Ама Джейн го видя, Джейн го видя! Джейни видя, че има сребърни крила като люспи на риба!
— Откъде имаш това палто. Джейни?
Жената скръсти ръце и бавно започна да поклаща глава наляво и надясно.
— Ох, той е лош, господине, той е лош — каза тя и тихо се засмя. — Видях го как лети, вятърът го носеше — тя отново се засмя. — А пък месецът му светеше отзад, та да вижда пътя! Месецът и Дяволът са като двама братя, господине!
Смайли импулсивно сграбчи стиска бръшлян от стената и тръгна бавно към нея, протегнал ръката си с бръшляна.
— Обичаш ли цветя, Джейни? Ето цветя за Джейни, красиви цветя за красивата Джейни.
Почти беше стигнал до нея, когато с изумителна бързина жената изтича на моравата, скри се сред дърветата и после побягна по алеята. Смайли я остави да си отиде. Беше плувнал в пот.
Щом пристигна в хотела, той позвъни на криминалния инспектор Ригби.
Глава 7.
Черквата на крал Артур
Кафе салонът на „Соли Армс“ приличаше твърде много на Тропическия павилион в Кю Гардънс. Построен по времето, когато кактусът беше най-популярното растение, а бамбукът — неразделният му спътник, салонът пресъздаваше архитектурния образ на поляна сред джунглата. Метални колони, съставени от части като палмови стволове, подпираха високия стъклен покрив, чийто царствен купол заместваше африканското небе. Грамадни бронзови вази или зелени гледжосани пръстени съдове съдържаха всичко, което е изискано и в изобилие в света на кактусите, а сред тях най-старите гости на хотела можеха да си почиват на канапета от извит бамбук, да отпиват от топлото кафе и да съживяват неудобствата на някое свое сафари.