— Ако не възразявате, сър, нататък ще вървим пеша.
— Колко остава?
— Малко, но е трудно проходимо. Ей това отпред е селото.
Смайли успя да различи през предното стъкло, иззад кълбящия се, носен от вятъра сняг, две ниски сгради на около четвърт миля. Както гледаше, една висока фигура с неясни очертания се появи на пътя. Вървеше към тях.
— Това е Тед Мънди — каза доволно Ригби. — Поръчах му да дойде. Той е сержант от Оукфорд.
И като се наведе от прозорчето, Ригби весело извика:
— Здрасти, Тед! Как е положението, стари мошенико?
После отвори задната врата, сержантът се качи в колата и Ригби набързо го запозна със Смайли.
— В черквата има светлина — осведоми ги Мънди, — но не зная дали Джейни е там. Нали разбирате, не мога да попитам никого от селото, понеже ще се струпат до един. Мислеха, че си е отишла завинаги.
— Дали тя спи там, Тед? Има ли вътре легло или нещо такова? — попита Ригби и Смайли с удоволствие отбеляза, че когато той разговаря с Мънди, дорсетското му произношение се засилва.
— Така казват, Бил. Но като проверявах в събота, не открих легло. Ще ти кажа обаче нещо странно, Бил. Изглежда госпожа Роуд понякога е идвала тук, в параклиса, за да види Джейни.
— Чух за това — рязко го прекъсна Ригби. — А откъде се минава за черквата, Тед?
— През хълма. Извън селото е, на една ливада — отвърна Мънди. — Сигурно знаете, че тук това е доста разпространено, сър — каза той на Смайли. Мънди говореше много бавно, подбираше думите си. — Нали разбирате, когато върлувала чумата, оставяли умрелите в селата и се местели. Но не далече, заради земите си и заради черквата. Ужасно е било, ужасно.
В известен смисъл Мънди успя да създаде впечатлението, че Черната смърт е сравнително скорошно бедствие по тези земи, едва ли не на живо видяна от мнозина.
Слязоха от колата и с мъка успяха да затворят вратите заради силния вятър. Тръгнаха към селото. Напред вървеше Мънди, втори Ригби, а Смайли накрая. Вятърът бръскаше ситен и твърд сняг в лицата им. Да вървиш в такова нощ по високия, побелял от сняг хълм беше нещо невероятно. Извивката на голия хребет, стенанията на вятъра, снежният облак, закрил луната, мрачните тъмни къщурки, край които минаваха така предпазливо — всичко това принадлежеше на някакъв непознат свят.
Мънди рязко зави наляво и Смайли се досети, че се опитва да заобиколи центъра на селото с надеждата, че няма да бъдат забелязани от обитателите. След около двайсет минути, газейки често дълбок сняг, тримата се озоваха пред нисък плет, разделящ две ливади. В по-отдалечения край на ливадата вдясно видяха бледа светлина, която мъждукаше сред снега. Толкова беше бледа, че отначало Смайли трябваше да погледне настрани, после очите му да свикнат с очертанията на далечния плет, за да се увери, че не бърка. Ригби спря и им даде знак.
— Сега аз ще поема нещата — каза той. — Ще ви бъда много задължен, сър, ако стоите малко встрани — обърна се той към Смайли. — В случай че стане неприятно, не би било добре да сте замесен, нали?
— Разбира се.
— Тед Мънди, ти ще ме придружиш.
Тръгнаха край плета, докато стигнаха до портичка между ливадите. Сега през изсечените храсти ясно се виждаше черквата — ниска постройка, по-скоро за прибиране на реколтата от черковните земи, отколкото истински храм. В единия й край се мяркаше бледо сияние като от мъждукаща свещ, което едва се различаваше през стъклата на прозорците.
— Джейни е там — каза Мънди, затаил дъх.
Двамата с Ригби се придвижиха напред, а Смайли ги следваше на известно разстояние.
Сега прекосяваха ливадата. Ригби ги водеше. Приближаваха все по-близо до черквата. Нови звуци се добавиха към стенанията на бурята: сухото проскърцване на врата, шушненето на ронещ се тръстиков покрив, непрекъснатата въздишка на вятъра из умираща къща… Двамата мъже пред Смайли бяха спрели почти в сянката на черквата и разговаряха шепнешком. После Мънди тихо се отдалечи, изчезна зад ъгъла. Ригби изчака един миг, пристъпи към тесния вход в задната стена и побутна вратата.
Вратата бавно се отвори, пантите изскърцаха жалостиво. Ригби изчезна вътре. Смайли го чакаше отвън. Изведнъж чу писък, надвишил всички нощни шумове — изопнат като струна, остър и ясен, той сякаш нямаше източник, а се носеше от всички страни по вятъра, издигаше се с криле към пустото небе. Смайли си представи Джейни Лудата такава, каквато я видя вечерта, и отново долови в безумния й вик страшната нотка на лудостта. Един миг той чака. Ехото заглъхна. Бавно, обзет от ужас, Смайли прекоси снега и застана на прага.