Църквата се осветяваше едва-едва от две свещи и газена лампа, запалена на голия олтар. Пред стъпалото към олтара седеше Джейни и ги гледаше без особен интерес. Безизразното й лице беше покрито със сини и зелени петна, в мръсните й дрехи имаше втъкани клонки зеленика, а навсякъде по пода наоколо се виждаха телцата на горски животинки и птички.
Скамейките за богомолците бяха също така украсени с всякакви мъртви създания, а върху олтара имаше струпани начупени клонки и малки купчинки листа от зеленика. Между свещите стърчеше грубо направен кръст. Смайли мина покрай Ригби, тръгна бързо по пътеката между редовете, без да се спре при поклащащата се фигура на Джейни, и застана пред олтара. Поколеба се за миг, после се обърна и тихо повика Ригби.
Върху кръста, преметнат през трите му края като груба диадема, висеше гердан от зелени мъниста.
Глава 8.
Цветя за Стела
Събуди се с ехото на писъка и в ушите си. Смяташе да спи до късно, но часовникът му показваше едва седем и половина. Запали нощната лампа, защото още беше полумрак, и започна да се взира с късогледите си очи. На стола бяха метнати панталоните му с крачоли, все още подгизнали от снега. Видя и обувките си — налагаше се да си купи нови, а до леглото бяха бележките, които си направи през нощта, преди да заспи — записа по памет някои от монолозите на Джейни Лудата, докато се връщаха в Карне — пътуване, което той никога нямаше да забрави. Мънди седеше отзад с нея. Тя си говореше на глас, както правят децата — задаваше си въпроси и после търпеливо, като възрастен, за когото нещата са очевидни, си отговаряше.
Една натрапчива мисъл беше обсебила съзнанието й: че е видяла дявола. Видяла го как лети с развети сребърни криле, носен от вятъра. Понякога споменът за това я забавляваше, друг път я изпълваше с чувство за собственото й значение и за красотата й, а понякога я плашеше, така че тя стенеше, хлипаше и го молеше да си отиде. После Мънди й говореше внимателно, за да я успокои. Смайли се чудеше дали полицаите по принцип свикват с подобна мизерия, с дрехи, които са миризливи парцали, увити около измъчени тела, с усилието да дърпат малоумни, които са се вкопчили, пищят и плачат. Джейни явно се скиташе от много нощи, от времето на убийството, като намираше храна в полето и в кофите за боклук… Какво ли беше правила онази нощ? Какво беше видяла? Дали не беше убила Стела Роуд? Дали не беше видяла убиеца и не си беше въобразила, че той е дяволът, носен от вятъра? Но защо си го представяше точно така? Ако Стела Роуд е била убита от друг, какво толкова страшно беше видяла Джейни, че цели три дълги зимни нощи се е спотайвала в гората като уплашено животно? Дали дяволът в нея не беше я обладал и не беше придал сила на ръката й, за да повали Стела? Дали това не беше „Дяволът, носен от вятъра“?
Но как можеха да се обяснят мънистата, палтото и следите от стъпки, които не бяха нейни? Смайли лежеше и мислеше, но не измисли нищо. Накрая дойде време да става. Беше сутринта на погребението.
Тъкмо когато ставаше, телефонът иззвъня. Беше Ригби. Гласът му звучеше напрегнато и настойчиво.
— Искам да ви видя — каза той. — Можете ли да наминете?
— Преди или след погребението?
— Ако е възможно, преди. Бих предпочел веднага.
— Идвам след десет минути.
За пръв път, откакто Смайли се запозна с Ригби, инспекторът изглеждаше уморен и притеснен.
— Става дума за Джейни Лудата — каза той. — Шефът смята, че трябва да й предявим обвинение.
— За какво?
— За убийство — сухо каза Ригби и подхвърли на бюрото към него тънка папка. — Старата глупачка направи признание… нещо като изповед.
Седяха и мълчаха, докато Смайли четеше необикновеното признание. Беше подписано с инициалите на Джейни Лудата (Дж. Л.), изписани с детска ръка и с букви, дълги цял инч. Полицаят, който бе водил протокола, в началото се беше опитал да сгъсти и опрости разказа й, но в края на първата страница явно бе изпаднал в отчаяние. Накрая Смайли стигна до описанието на убийството.
И виках й аз на моята мила, виках й: „Ти си лоша, щом се срещаш с Дявола“, ама тя не ме чу, а пък аз й се ядосах, а пък тя пак не ми обърна внимание. Виках й, че не одобрявам тия, дето нощем ходят с дяволите. Тя трябваше да носи зеленика, господине, там е работата. Виках й, господине, ама толкоз ме и чуваше, все това и викаше Джейни и накрая тя прогони Дявола, а никой едно благодарско не рече. „Браво, миличка“ не ми каза, затуй взех нейните скъпоценности и ги занесох на светиите, та да украся нашата черква, пък взех и едно палто, та да ми е топло.