Смайли бавно остави протокола на бюрото, а Ригби го наблюдаваше.
— Е. какво ще кажете?
Смайли се поколеба. Накрая рече:
— Както изглежда, голяма глупост.
— Вярно — съгласи се Ригби и в гласа му сякаш прозвуча презрение. — Видяла е нещо, докато е скитала, един господ знае какво. Сигурно е ходила да краде, не би ме учудило. Може да е ограбила трупа или пък да е намерила гердана някъде, където убиецът го е изпуснал. Открихме откъде е палтото. Било е на господин Джардийн, пекар от Ийст Карне. Госпожа Джардийн го дала на Стела Роуд миналата седмица в сряда сутринта, събирали дрехи за разни бежанци. Сигурно Джейни го е задигнала от оранжерията. Това е имала предвид, когато казва „палто, та да ми е топло“. Но тя е убила Стела Роуд толкова, колкото сме я убили ние с вас. Иначе чии са тези следи и отпечатъците, оставени от ръкавици? При това Джейни няма достатъчно сила, наистина няма. Не би могла да влачи клетницата четирийсет фута през снега. На всекиго е ясно, че работата е свършена от мъж.
— Защо тогава вие…
— Преустановихме издирването и ми е възложено да подготвя обвинение срещу Джейн Лин от село Пайл за предумишлено убийство на Стела Роуд. Исках да ви го съобщя лично, преди да гръмнат вестниците. За да знаете за какво става дума.
— Благодаря ви.
— Междувременно, ако мога да ви помогна с нещо, все още съм на вашите услуги — каза Ригби, поколеба се дали да добави още нещо, но явно размисли.
Докато слизаше по стълбите, Смайли се чувстваше безпомощен и това много го ядоса, защото едва ли подобно разположение на духа особено подхождаше за погребение.
Организирано беше чудесно. Нито цветята, нито броят на присъстващите надвишаваха количеството, подходящо за случая. Не я погребаха край Абатството, а в енориашеското гробище, недалеч от Норт Фийлдс, може би, за да зачетат нейната непретенциозност. Ректорът се оказа възпрепятстван, както винаги, и го заместваше съпругата му — дребна и безлична жена, живяла дълго в Индия. Д’Арси заемаше видно място и преди церемонията се суетеше насам-натам като развълнуван клисар. Дошъл беше и господин Кардю, за да преведе клетата Стела през непознатите процедури на англиканската църква. Присъстваше и семейство Хехт. Чарлс беше в черно, спретнат и чистичък, а Шейн, облякла драматични одежди, носеше шапка с много широка периферия.
Смайли, който, както и останалите, бе дошъл по-рано, с предчувствие за нездравия интерес, който може да се появи към церемонията, седна близо до входа на черквата. Наблюдаваше с любопитство всеки новодошъл и очакваше най-после да види Станли Роуд.
Пристигнаха няколко местни жители — облечени в провиснали шевиотени костюми и всичките с черни вратовръзки, те се събраха на малка група в южната част на черквата, далеч от преподавателите и съпругите им. Скоро към тях се присъединиха и други хора от градчето — жени, които познаваха Стела Роуд от баптистките служби. После дойде Ригби, който гледаше право в Смайли, но не се издаде, че се познават. До него вървеше Станли Роуд.
На пръв поглед лицето му не говореше нищо на Смайли, по него нямаше следи нито от темперамента, нито от характера на човека. Незабележимо, обикновено лице със склонност към напълняване, което не прави впечатление. Съответстваше на късия му обикновен торс и черната му обикновена коса. Беше сгърчено от подобаващо за случая скръбно изражение. Докато Смайли наблюдаваше как Роуд завива по средната пътека и заема място сред главната група опечалени, стори му се, че дори походката и стойката на вдовеца създават впечатлението за нещо, напълно чуждо на Карне. Ако се смята просташко да носиш писалка в горния джоб на сакото, да предпочиташ шарени пуловери „феър ейл“ и кафяви вратовръзки, да се движиш с леко пружинираща походка и да стъпваш малко накриво, то нямаше никакво съмнение, че от Роуд се излъчва простащина. И макар че той всъщност нямаше този грях, видът му го предполагаше.
Тръгнаха подир ковчега към гробището и се събраха около изкопания гроб. Д’Арси и Фийлдинг стояха редом и изглежда съсредоточено следяха службата. Високият възрастен човек, влязъл в гробището заедно с Роуд, сега явно се разстрои и Смайли се досети, че това е Самюел Гластон, бащата на Стела. Когато опелото приключи, старецът бързо се отдели от множеството, бегло кимна на Роуд и изчезна в черквата. Правеше впечатление, че върви с усилие, сякаш срещу напора на силен вятър.