Малката група бавно се отдалечи от гроба и там остана само Роуд: странна скована фигура, напрегната и сдържана, с широко отворени очи, които обаче не виждат, и уста, замръзнала в строга назидателна гримаса. После, както Смайли го гледаше, Роуд сякаш се събуди от сън. Тялото му изведнъж се отпусна и той също си тръгна от гроба — бавно, но напълно уверено, по посока на групичката, събрана сега на входа на гробището. В същия миг Фийлдинг, който вървеше в края, също го забеляза и, за учудване на Смайли, предизвикателно побърза да се отдалечи с израз на силно отвращение. Това не беше предварително обмислено действие на човек, решил да обиди другия, защото не беше забелязано нито от Роуд, нито от останалите. За пръв път, изглежда, Терънс Фийлдинг се поддаде на истинските си чувства, безразличен към впечатлението, което прави.
Смайли с нежелание се приближи към групата. Роуд стоеше малко встрани. Там беше Д’Арси, както и още трима-четирима преподаватели. Разговорът не вървеше.
— Вие ли сте господин Роуд?
— Да, аз съм.
Роуд говореше бавно и внимаваше да спазва литературното произношение.
— Тук съм от името на госпожица Бримли от „Християнски глас“.
— А, да.
— Тя много настояваше да присъства представител на списанието. Реших, че не е зле да ви уведомя.
— Видях, че сте поръчали венец. Много мило от ваша страна.
— Съпругата ви беше една от най-ревностните ни читателки — продължи Смайли. — Смятахме я едва ли не за член на общността ни.
— Да, тя много държеше на „Гласа“.
Смайли се почуди дали Роуд винаги се държи така равнодушно или скръбта го е направила безучастен.
— Кога пристигнахте? — внезапно го попита Роуд.
— В петък.
— Разнообразие през почивните дни, а?
Смайли така се изуми, че за миг не се сети какво може да отговори. Роуд продължаваше да го гледа с очакване.
— Имам познати тук… Господин Фийлдинг…
— А, Терънс!
Смайли беше сигурен, че Фийлдинг и Роуд не се обръщат един към друг по име.
— Бих искал, ако е възможно — осмели се да продължи Смайли, — да подготвя малък некролог за госпожа Роуд. Имате ли нещо против?
— Стела би го одобрила.
— Ако сега сте прекалено разстроен, може би е възможно да ви посетя утре за една-две подробности?
— Несъмнено.
— Да речем, в единайсет?
— С удоволствие.
Роуд отговори доста наперено, след което двамата едновременно излязоха от гробището.
Глава 9.
Опечалените
Непочтено беше да изиграеш такъв евтин трик на човек, който внезапно е изгубил съпругата си. Смайли знаеше това. Когато внимателно махна резето на портичката и тръгна по алеята към къщата, където преди две нощи бе провел странния си разговор с Джейн Лин, той си призна, че независимо от претекста, с посещението си при Роуд в такъв момент извършва напълно безпринципно действие. Особеност на характера на Смайли беше, че през цялото време на шпионската си дейност той изобщо не съумя да примири целта със средствата. Суров критик на собствените си мотиви, след дълги наблюдения той установи, че проявява склонността да не бъде чак толкова интелектуален тип, колкото предполагаха собствените му предпочитания и навици. Веднъж през войната висшестоящите го бяха описали като човек, лукав не по-малко от Сатаната, но със съвест на невинна девойка, и определението не му се виждаше много несправедливо.
Той натисна звънеца и зачака.
Отвори му Станли Роуд. Беше облечен много прилично, много спретнато.
— О, здравейте! — възкликна той, сякаш бяха стари познати. — Исках да ви попитам, не сте ли случайно с кола?
— За съжаление, оставих я в Лондон.
— Няма значение — каза Роуд, но беше разочарован. — Макар че можехме да се поразходим и да поговорим по пътя. Доскучава ми да се мотая тук сам. Господин Д’Арси ме покани да спя у тях. Много добри хора са, много, но нещо не ми се иска, поне засега.
— Разбирам ви.
— Наистина ли?
Вече бяха в антрето, Смайли си сваляше балтона, Роуд го поемаше.