— Не мисля, че много хора разбират това… Искам да кажа, самотата — продължи Роуд. — Знаете ли какво направиха ректорът и господин Д’Арси? Независимо, че имат добри намерения? Взеха ми всичките работи, изпитните работи, разбирате ли? С какво да се занимавам сега тук, съвсем сам? Нямам часове, нищо нямам, те ме освободиха. Сякаш искат да се отърват от мен.
Смайли кимна, без да реагира. Роуд го поведе към гостната.
— Зная, че го правят за добро, както казах. Но в крайна сметка, трябва да си запълвам някак времето. Поръчах на Саймън Сноу да оцени част от моите изпитни теми. Между другото, запознахте ли се със Сноу? На едно от момчетата е дал шейсет и един процента — шейсет и един! А момчето е пълен глупак, още в началото на полугодието уведомих Фийлдинг, че вероятно ще пропадне. Казва се Пъркинс, иначе е приятно момче, отговаря за студентите на Фийлдинг. Голям късмет щеше да е и трийсет процента да изкара, а Сноу му дал шейсет и един! Разбира се, още не съм видял изпитната му работа, но това е невъзможно, напълно невъзможно!
Седнаха.
— Не че имам нещо против да напредва — продължи Роуд. — Приятно момче е, с нищо не се отличава, но е добре възпитано. Мислехме с госпожа Роуд да го поканим на вечеря това полугодие. И щяхме да го направим, естествено, ако не беше…
За миг настана тишина. Смайли понечи да отговори, но Роуд се изправи и каза:
— Сложил съм да се топли вода, господин…
— Смайли.
— Сложил съм да се топли вода, господин Смайли. Мога ли да ви предложа кафе?
Роуд говореше сковано, с тих глас, като внимаваше за произношението си. „Сякаш е взел под наем траурни дрехи“ — помисли си Смайли. След няколко минути Роуд се върна с поднос и точно измери количеството кафе за две чаши, според вкуса на всеки.
Смайли установи, че непрекъснато се дразни от претенциозността на Роуд, от постоянния му стремеж да прикрие произхода си. При това неизменно си личеше, от всяка негова дума и жест, какъв е всъщност — и от височината, на която бе вдигнал лакътя си, докато пиеше кафето, и от бързото отработено движение, с което повдигаше панталоните си, когато сядаше, за да не се измачкат.
— Чудя се дали… дали сега бих могъл… — започна Смайли.
— Казвайте, господин Смайли!
— Ние, разбира се, много се интересуваме от връзките на госпожа Роуд с… нашата църква.
— Естествено.
— Научих, че сте се венчали в Бранксъм.
— Да. Бранксъмската черква е много хубава. — Д’Арси не би одобрил начина, по който Роуд каза това: като нахален младеж, яхнал мотоциклет. С моливи в горното джобче на сакото.
— Кога стана това?
— През септември петдесет и първа.
— Дали госпожа Роуд се е занимавала с благотворителна дейност в Бранксъм? Научих, че тук го е правила.
— Не, в Бранксъм не се занимаваше с това, но тук отделяше много време. В Бранксъм се грижеше за баща си, нали разбирате, а тук се посвети на въпроса с бежанците. Не че се вършеше нещо особено, чак към края на хиляда деветстотин петдесет и шеста се наложи заради унгарците, а напоследък…
Без да се усети, Смайли замислено се взираше в Роуд иззад очилата си, после примига и погледна встрани.
— А вземала ли е дейно участие в обществения живот на Карне? Съпругите на преподавателите не са ли организирани в някакво женско дружество? — невинно попита Смайли.
— Да, вземаше известно участие. Но понеже беше баптистка, общуваше главно с баптистите от градчето… Най-добре е да попитате господин Кардю, той е свещеникът им.
— Но мога ли да пиша, господин Роуд, че е участвала активно и в живота на колежа?
Роуд се поколеба, но каза:
— Да, разбира се.
— Благодаря ви.
За миг настъпи мълчание, после Смайли продължи:
— Нашите читатели ще си спомнят, естествено, че госпожа Роуд спечели нашия конкурс „Кухненски хитрости“. Добре ли готвеше съпругата ви, господин Роуд?
— Много добре, но обикновени неща, нищо по-особено.
— Дали няма някой дребен факт, който вие специално бихте желали да включим, нещо, с което самата тя би желала да бъде запомнена?
Роуд го погледна безизразно. После сви рамене.
— Мисля, че няма. Не се сещам за нищо. А, да, можете да споменете, че баща й е бил мирови съдия в Северна Англия. Тя се гордееше с това.
Смайли допи кафето си и се изправи.
— Проявихте голямо търпение с мен, господин Роуд. Уверявам ви, че списанието ще ви е много благодарно. Ще се погрижа предварително да ви изпратя копие от нашата бележка…