— Благодаря ви. Правя го заради нея, нали разбирате. Тя харесваше „Християнски глас“ открай време. Израснала е с това списание.
Стиснаха си ръцете.
— Между другото, знаете ли къде мога да намеря стария господин Гластон? Дали е отседнал в Карне или вече се е завърнал в Бранксъм?
— Вчера беше тук. Днес следобед си заминава за Бранксъм. Полицията искаше да поговори с него, преди да си е отишъл.
— Ясно.
— Отседнал е в „Соли Армс“.
— Благодаря ви. Може да опитам да се видя с него, преди да си тръгна.
— Значи заминавате? Кога?
— Сигурно много скоро. Е, довиждане, господин Роуд. Между другото… — поколеба се Смайли.
— Моля?
— Ако се случи да убивате време в Лондон и искате да си поприказвате с някого, да пийнете чаша чай, ние в „Гласа“ с радост ще ви приемем. Винаги сте добре дошъл.
— Благодаря. Много благодаря, господин…
— Смайли.
— Благодаря, много мило от ваша страна. Отдавна никой не е проявявал внимание към мен. Някой ден ще ви накарам да изпълните обещанието си. Много сте любезен. Довиждане.
Отново се ръкуваха. Ръката на Роуд беше суха и хладна. И сладка.
Смайли се прибра в „Соли Армс“, седна на една маса в празното фоайе и написа бележка до господин Гластон.
Уважаеми господин Гластон,
Намирам се тук по поръчение на госпожица Бримли от „Християнски глас“. Нося няколко писма от Стела, които, според мен, би било интересно да видите. Простете, че ви безпокоя в такъв скръбен момент, но научих, че си заминавате от Карне днес следобед, затова бих ви помолил да се видим преди отпътуването ви.
Смайли внимателно запечати плика и го занесе на рецепцията. Там нямаше никой и той натисна звънеца. След малко дойде портиерът — стар служител със сиво, брадясало лице, който дълго оглежда с неодобрение плика и после се съгласи, срещу неприлично голяма сума, да го отнесе в стаята на Гластон. Смайли остана във фоайето да чака отговора.
Самият Смайли беше от онези индивиди, които сякаш навлизат в живота напълно зрели на осемнайсетгодишна възраст. По природа обаче беше потаен, такава беше и професията му. Всекидневието на шпионажа не е населено с геройските и разнообразни приключения от романите. Човек като Смайли, работил в течение на години сред врагове на родината си, научава само една молитва: никога, за нищо на света да не прави впечатление. Сливането с обстановката става у него висша цел, той се научава да обича тълпите, минаващи край него на улицата, макар и да не ги поглежда: присламчва се към тях, за да остане анонимен и в безопасност. Страхът го прави сервилен — иде му да прегърне купувачите, които нетърпеливо се блъскат в него и гледат да го избутат от тротоара. Понякога обожава чиновниците, полицаите и шофьорите на автобуси, защото проявяват пълно безразличие към него.
Но този страх, тази сервилност и зависимост бяха развили у Смайли интуицията да разгадава човешките същества — точна женска чувствителност към техните характери и мотиви. Познаваше човечеството така, както ловецът познава средата, в която се спотайва, подобно на лисица в гората. Защото шпионинът ловува и сам е обект на лов, а тълпата е неговото ловно поле. Смайли си правеше колекции от жестове и думи, запомняше зависимостта между погледа и движението така, както ловецът запомня утъпканата папрат и счупената клонка, както лисицата долавя признаците на опасност.
Затова, докато търпеливо очакваше отговора на Гластон и си припомняше купищата събития от последните четирийсет и осем часа, Смайли беше в състояние да ги подреди и оцени безпристрастно. Каква беше причината за отношението на Д’Арси към Фийлдинг, сякаш двамата не по собствено желание бяха узнали някаква срамна тайна? Като се взираше оттатък занемарената градина на хотела към Абатството, Смайли различи иззад ламаринения покрив познатите бойници на колежа: новият свят си стоеше настрани, така че старият да може да запази своята сигурност. Смайли си представи огромния двор на колежа и момчетата, които излизаха от параклиса — групички в черни дрехи, със спокойствието на Англия от XVIII век. Спомни си и другото училище, до полицейския участък в Карне: местната гимназия, сбутаната безлична сграда, като къщичката на пазач сред празно гробище, толкова далече от духа на Карне, колкото тухлите и камъкът й бяха далече от жълтите бойници на актовата зала в колежа.