Смайли успя да си вземе довиждане точно когато си тръгваха Ан и Саймън Сноу. Те настояха да го откарат със своята стара кола до хотела. По пътя той ги покани:
— Ако нямате нещо по-добро за вечерта, бих искал да ви поканя да хапнем в моя хотел. Предполагам, че храната е ужасна.
Семейството се възпротиви, после прие. Петнайсет минути по-късно тримата седяха в ъгъла на огромния хотелски ресторант, за голямо разочарование на трима келнери и десетина поколения прадеди на лорд Соли, надути старци от напукани картини.
— Ние всъщност се сближихме през второто полугодие — започна Ан Сноу. — Стела не общуваше много с другите съпруги, вече си беше научила урока. Не ходеше на кафе и така нататък и имахме късмет, че се срещнахме. Когато пристигнахме, колежът не можа да ни настани в преподавателските къщи и първото полугодие трябваше да живеем на хотел. В края на второто полугодие се преместихме в малка къща на улица Бред. Местенето стана при пълен хаос: Саймън провеждаше изпити за стипендии, а и бяхме съвсем без пари, така че направихме сами каквото можахме. Преместихме се в четвъртък сутрин, денят беше много влажен. Дъждът се лееше, но нищо от по-хубавите ни мебели не влизаше през входната врата, затова накрая хората от фирмата за пренасяне струпаха всичко на прага, да се оправям сама — тя се засмя и Смайли си помисли, че сигурно е била много сговорчиво дете. — Отвратително се държаха. Мисля, че бяха готови да си заминат веднага, но искаха да им се плати с чек незабавно, щом изпълнят поръчката, а сметката беше много по-голяма от очакваното. Естествено, чековата книжка не беше у мен, беше останала у Саймън. Служителите на фирмата дори ме заплашиха, че ще натоварят всичко обратно. Беше чудовищно. Мисля, че малко оставаше да се разплача. („Тя и сега е готова да се разплаче“, помисли си Смайли.) И тогава изневиделица се появи Стела — продължи Ан Сноу. — Нямам представа откъде беше научила, че се местим. Носеше си престилка и стари обувки, беше дошла да помага. Когато видя какво става, тя изобщо не се обърна към работниците, а отиде направо на телефона и позвъни във фирмата на господин Мълиган. Не зная какво му каза, но после накара шефа на работниците да разговаря с него и всичко се уреди. Тя изглеждаше много щастлива, щастлива, че може да помогне. Такъв човек беше. Махнаха врата и успяха да внесат всичко. Тя умееше да помага, но не беше властна, а останалите съпруги — добави с горчивина Ан — много ги бива да се налагат, но не помагат с нищо.
Смайли кимна и без да бие на очи, напълни чашите им.
— Саймън напуска — каза Ан, изведнъж решила да му се довери. — Получи стипендия и се връщаме в Оксфорд. Ще си направи докторската дисертация и ще получи работа в университета.
Пиха за успеха на Сноу, после говориха за други неща, докато накрая Смайли попита:
— А как се работи с Роуд?
— Той е добър преподавател — каза бавно Саймън, — но за колега е досаден.
— О, той съвсем не прилича на Стела — възкликна Ан. — Умът му е все в Карне. Д’Арси го е взел под закрилата си и го е заразил с бацила на колежа. Саймън казва, че всички, завършили гимназия, остават такива, това било усърдието на новопокръстения. Много е гадно. Роуд дори сменил религията си, когато дошъл в Карне. Но Стела не го направи, и през ум не й минаваше.
— Англиканската църква подпомага много Карне — подхвърли Саймън и на Смайли се понрави сухото му и точно изявление.
— Стела положително не се е разбирала особено с Шейн Хехт — леко опипа почвата Смайли.
— Естествено, че не! — раздразнено възкликна Ан Сноу. — Шейн се държеше ужасно с нея, винаги й се подиграваше, че е честна и непретенциозна по отношение на нещата, които харесва. Шейн мразеше Стела. Мисля, че причината беше нежеланието на Стела сама да стане дама от класа. Доволна беше да е такава, каквато е. Тъкмо това притесняваше Шейн. Шейн обича хората да проявяват амбициите си, за да им се присмива.
— В Карне това е закон — тихо каза Саймън.
— Много я биваше за работа с бежанците и тъкмо с това си докара голямата беда — продължи Ан Сноу, а нежните й ръце леко поклащаха чашата с коняка.
— Беда ли?
— Точно преди да умре. Никой ли не ви е разказал? За ужасната и караница със сестрата на Д’Арси?
— Не.
— Естествено, няма кой да го направи. Стела не се занимаваше с клюки.
— Аз ще ви разкажа — намеси се Саймън. — Историята е много хубава. Когато започнаха да работят за Годината на бежанците, Дороти Д’Арси пламна от благотворителен ентусиазъм. Както и ректорът. Въодушевленията на Дороти винаги съвпадат с неговите. Дороти се хвърли да събира пари и дрехи, да изпраща колети в Лондон. Достойно за похвала, разбира се, но по същото време имаше напълно приемлив апел в града, отправен от кмета. Само че това не беше достатъчно изискано за Дороти, колежът бил длъжен да предприеме собствена инициатива, всеки трябвало да се занимава отделно с благотворителност. Мисля, че зад цялата работа е стоял Феликс. Както и да е. След като минаха няколко месеца, центърът за бежанци в Лондон писал на Дороти, питали дали някой е готов да приюти семейство бежанци. Вместо да уведоми за писмото. Дороти веднага отговорила, че ще ги приеме лично. Дотук добре. Семейството пристигна, Дороти и Феликс гордо ги показваха и местната преса описа случая като пример за британска хуманност. Около месец и половина по-късно двамата бежанци се появяват на Стелиния праг. Нали знаете, че Роуд и Д’Арси са съседи, пък и Стела била проявила интерес към бежанците на Дороти. Жената била цялата в сълзи, а мъжът направо бесен, но Стела не се разтревожила. Поканила ги веднага в гостната и им направила чай. Накрая те успели да й обяснят на развален английски, че са избягали от Д’Арси, понеже там ги тормозят. От жената искали по цял ден да слугува в кухнята, а вместо да си наемат човек да се грижи за кучетата срещу заплащане, мъжът вършел тази работа без пари. Нали Дороти отглежда едни свирепи шпаньоли без носове.