Ригби беше прав — не е възможно да се разбере истината. Трябва човек да е болен, да е с разклатено здраве, за да го проумее. Да се намира тук в санаториум, и то не седмици, а години наред — да лежи в редицата бели легла, да познава миризмата на храната или лакомията, скрита в очите. Човек трябва да е виждал и да е чувал, да е част от всичко това, за да знае правилата и да усеща кога ги престъпват. Този свят беше свит в калъпа на ненормалните норми. Беше сляп и фарисейски, но действително съществуващ.
И все пак някои неща си личаха достатъчно ясно: необяснимата връзка между Феликс Д’Арси и Терънс Фийлдинг, независимо че не се обичаха; нежеланието на Д’Арси да обсъжда нощта на убийството; явните предпочитания на Фийлдинг към Стела Роуд, а не към съпруга й; презрението на Шейн Хехт към всички.
Шейн Хехт не му излизаше от ума. Ако Карне беше нормално място и се налагаше някой да умре, то това несъмнено трябваше да е Шейн Хехт. Тя представляваше хранилище на чужди тайни и безпогрешно долавяше човешките слабости. Та не беше ли разкрила и самия Смайли? Присмя му се за неговия нещастен брак, поигра си с него за собствено удоволствие. Да, Шейн Хехт беше подходяща за жертва.
Но защо, за бога, трябваше да умира Стела Роуд? Защо и как? Кой беше приготвил колета след смъртта й? И защо?
Смайли се помъчи да заспи, но не успя. Накрая, когато часовникът на Абатството удари три, той светна лампата и седна в леглото. Стаята се беше позатоплила и отначало Смайли си помисли, че някой посред нощ е пуснал централното отопление, след като цял ден бе стояло изключено. После чу, че навън вали. Отиде до прозореца и дръпна завесите. Дъждът валеше непрестанно, до сутринта щеше да отмие снега. По пътя бавно вървяха двама полицаи. Смайли чу как скърцат ботушите им, които стъпваха в снега. Мокрите им пелерини проблеснаха под светлината на уличната лампа.
Изведнъж сякаш чу гласа на Ригби: „Всичко беше в кръв. Убиецът сигурно е бил в кръв от главата до петите“. После си спомни как Джейни Лудата викаше оттатък осветения от луната сняг: „Джейни го видя… Със сребърни криле като люспи на риба… Летеше, носен от вятъра… Не са много хората, видели как Дяволът лети…“ Разбира се! Колетът!
Смайли дълго стоя на прозореца и гледа дъжда. Накрая, доволен, отново се пъхна в леглото и заспа.
Цяла сутрин се мъчи да се свърже с госпожица Бримли по телефона. Все се оказваше излязла, но той не поръчваше да й предадат защо я търси. Най-сетне по обяд успя да я намери.
— Много съжалявам. Джордж, но в Лондон е пристигнал един мисионер и трябваше да взема интервю, а следобеда ще ходя на баптистка конференция. И двете теми са за тазседмичния брой. Късно ли ще е да отида утре сутринта?
— Не — каза Смайли. — Няма да е късно.
Работата не беше бърза. Без друго имаше едно-две неща, които Смайли искаше да си изясни този следобед.
Глава 12.
Неудобни думи
Пътуването с автобуса му се стори приятно. Кондукторът беше много намусен човек, който можеше дълго да разказва как транспортната компания работи на загуба. Леко окуражаван от Смайли, той се развихри великолепно и докато стигнат в Стърминстър, вече беше превърнал дорсетските директори в стадо гадорейски свине, които се носят към бездната на собствения си банкрут. Кондукторът упъти Смайли как да намери Стърминстърския кучкарник и когато стигнаха селцето, Смайли слезе и уверено тръгна към група къщички на около четвърт миля оттатък черквата, по пътя за Оукфорд.
Изпитваше неприятното чувство, че господин Хариман няма да му допадне. Фактът, че Д’Арси го бе описал като изключителен човек, стигаше, за да настрои Смайли срещу него. Не че самият той беше против социалните различия, но предпочиташе сам да ги определя.
На портата се четеше надпис: Стърминстърски кучкарник. Собственик К. Дж. Рийд-Хариман, ветеринарен лекар. Отглеждам немски овчарки и лабрадори. Давам подслон на питомци.
Тясна пътечка водеше към място, което, изглежда, представляваше заден двор. Навсякъде висеше окачено пране: ризи, бельо и чаршафи, повечето дрехи в цвят каки. Вонеше на кучета. Виждаше се ръждясала дворна помпа с десетина кучешки каишки, метнати през тръбата. До нея стоеше момиченце. То тъжно наблюдаваше как Смайли търси път през гъстата кал към вратата. Смайли дръпна въженцето на звънеца и зачака. Повтори опита си и тогава момиченцето рече:
— Не работи. Развален е. Развален е от години.