— Има ли някой у дома? — попита го Смайли.
— Ще проверя — нелюбезно каза момиченцето, отново го зяпа дълго, после заобиколи къщата и изчезна от погледа му. Скоро Смайли чу вътре шум, приближиха се стъпки и вратата се отвори.
— Добър ден — поздрави го човекът. Косата и мустаците му бяха русоляви. Беше облечен в риза цвят каки, с по-светла вратовръзка. Панталоните му също бяха от стара военна униформа, а на спортното му сако имаше кожени копчета.
— Търся господин Хариман.
— Майор Хариман е пред вас — бодро отговори мъжът. — Не че чинът има някакво значение. С какво можем да ви бъдем полезни?
— Намислил съм да си купя немска овчарка — отвърна Смайли. — За пазач.
— Чудесно. Заповядайте, влезте. Госпожа съпругата не е у дома. Не обръщайте внимание на детето, то е съседско. Мотае се тук заради кучетата.
Смайли последва Хариман във всекидневната. Седнаха. Камината не беше запалена.
— Откъде сте? — попита Хариман.
— В момента съм отседнал в Карне, баща ми живее в Дорчестър. С възрастта започна да се страхува и иска да му намеря хубаво куче. Имаме градинар, който ще го гледа през деня: ще го храни, ще го разхожда и тъй нататък. Естествено, градинарят не живее у нас, затова и старецът така се безпокои нощем. От доста време се каня да му взема куче, а станалото в Карне ме убеди, че е необходимо.
Хариман не обърна внимание на намека му.
— Добър човек ли е градинарят?
— Да, много добър.
— Не ви трябва изключително умно животно — каза Хариман. — Имате нужда от добро солидно куче. На ваше място бих взел кучка.
Ръцете на Хариман бяха мургави, китките също. Държеше кърпичката си пъхната в маншета. Смайли забеляза, че часовникът му е закопчан така, че циферблатът да е откъм вътрешната страна на ръката, което потвърждаваше негласните правила на военния demi-monde7, откъдето навярно идваше.
— А как се държи такова куче? Напада ли, какво прави?
— Зависи от обучението, приятелю, зависи от обучението. Във всеки случай предупреждава, а това е главното. Плаши чуждите хора и ги прогонва. Слагате си табела „Зло куче“, оставяте кучето да лае и славата му се разнася. В радиус от една миля няма да се завърти крадец.
Отново излязоха в градината и Хариман го поведе към клетките, където пет-шест кутрета свирепо ги джафкаха през мрежата.
— Всичките са добри зверчета — извика Хариман. — Много ги бива.
Той отключи вратата и накрая се появи с топчесто женско кутре, свирепо захапало сакото му.
— Тази млада дама сигурно ще ви свърши работа — каза Хариман. — Не мога да ви я покажа добре, понеже е доста дива.
Смайли се престори, че се колебае, даде възможност на Хариман да го убеждава и накрая се съгласи. Върнаха се в къщата.
— Бих желал да оставя депозит и да дойда за кучето след десетина дни. Може ли?
И той даде на Хариман чек за пет лири, след което отново седнаха. Хариман започна да търси из бюрото си документите за ваксинация и за чистотата на породата. В този миг Смайли каза:
— Жалко, че госпожа Роуд не е имала куче, нали? Според мен е можело да й спаси живота.
— О, не, тя имаше куче, но поиска да бъде умъртвено точно преди да я убият — обясни Хариман. — Между нас казано, тази история беше много странна. Госпожа Роуд умираше за животното. Нищо и никакъв дребосък, помияр с неопределен произход, но тя го обичаше. Един ден го доведе тук, разправи някаква измислица — че е ухапало пощаджията, и ме накара да го умъртвя, каза, че било опасно, а кучето си беше наред. Мои приятели в Карне се заинтересуваха от случая. Не научиха някой да се е оплаквал от кучето. Пощаджията се е спогаждал с животното. Ужасно е глупаво човек да лъже така на място, където всички се познават. Истината веднага излиза наяве.
— Защо тогава е излъгала?
Хариман направи жест, който особено много раздразни Смайли. Прокара пръст по дължината на носа си, после много бързо докосна краищата на своите нелепи мустаци. В цялото движение се криеше известна стеснителност, сякаш подражаваше на някакви по-висши офицери и се боеше, че могат да му направят забележка.
— Тя създаваше неприятности — сухо отвърна той. — Знам ги тия жени. И в полка имахме няколко такива съпруги. Глупави нищожества. Ни лук яли, ни лук мирисали, вода ненапита. Кичат черквата с цветя и други такива, набожни до немай-къде. Според мен, тя беше от истеричния тип, дето всичко драматизират и дни наред циврят из къщи. Готови са на какво ли не, само и само да вдигнат врява.