Выбрать главу

— Не са ли я обичали? — попита Смайли и предложи цигара на Хариман.

— Не ми се вярва. Благодаря. Научих, че в неделя се обличала в черно. Това също е типично. На изток наричахме жените, които носят черно, „врани“ или „неделни девици“. Бяха главно методистки или от някакви секти, но не и от англиканската църква. Имаше обаче и католички. Надявам се, че не ви…

— Ни най-малко.

— Човек няма как да се ориентира предварително, нали така? Лично аз не мога да ги понасям. Не че страдам от предразсъдъци, но не обичам католиците, а и баща ми беше такъв.

— А познавате ли съпруга й?

— Не, не го познавам добре, горкия.

Смайли си помисли, че Хариман изглежда изпитва много повече съчувствие към живите, отколкото към умрелите. Може би това беше типично за военните, кой знае.

— Чувам, че е страшно съсипан — продължи ветеринарят. — Ужасен шок, нали? Като превратностите на войната — добави той и Смайли кимна. Но Роуд е от другия тип. Скромен по произход, с добри офицерски качества, достойна личност в цялата тази каша. Тъкмо такива хора най-често се съсипват, защото жените им виждат сметката.

Вървяха по алеята към портата. Смайли си взе довиждане и обеща да се върне след около седмица, за да прибере кутрето. Вече излизаше, когато Хариман му подвикна:

— А. между другото…

Смайли се спря и се обърна.

— Ще осребря чека, нали може, и сумата ще се отнесе към вашата сметка.

— Разбира се. Няма пречки да го направите — потвърди Смайли и тръгна към автобусната спирка, размишлявайки върху странните обрати в разсъжденията на един военен.

Върна се в Карне със същия автобус; същият кондуктор отново руга работодателите си, старият шофьор през целия път кара на втора скорост. Смайли слезе на гарата и тръгна към изградения от червени тухли храм. Внимателно отвори готическата врата, направена от кафеникав чам, покрита с плътен слой лак, и влезе вътре. Една старица по престилка лъскаше тежкия бронзов полилей, окачен над централната пътека. Смайли изчака малко, после на пръсти я доближи и попита къде е свещеникът. Жената му посочи входа на канцеларията. Той се подчини на безмълвните й указания, упъти се нататък, почука и зачака. Вратата отвори висок мъж в свещенически дрехи.

— Идвам от името на „Християнски глас“ — тихо каза Смайли. — Може ли да поговорим?

Господин Кардю го поведе през страничния вход. Излязоха сред старателно обработена малка зеленчукова градина с яркожълти пътечки между голите лехи. Слънцето грееше, въздухът беше свеж. Денят, макар и студен, изглеждаше хубав. Прекосиха градината и се спряха на една поляна. Независимо от снощния дъжд, почвата беше твърда, а стръкчетата трева едва се показваха. Двамата с Кардю вървяха редом и разговаряха.

— Това са земи, принадлежащи на колежа. Тук си правим летните празненства, много е удобно.

Кардю не изглеждаше типичен представител на своя сан. Смайли, който изпитваше някаква детинска подозрителност към свещениците, бе очаквал да види строг баптист, многословен, внушаващ боязън човек, със склонност към метафоричен изказ.

— Изпраща ме госпожица Бримли, нашата редакторка — започна Смайли. — Госпожа Роуд беше абонатка на списанието, семейството й го получава от основаването му. Чувствахме я почти като член на нашата общност. Искаме да публикуваме некролог, в който да опишем работата й за църквата.

— Разбирам.

— Успях да поговоря със съпруга й, искам да сме сигурни, че ще предадем вярно нещата.

— И какво ви каза той?

— Каза, че трябва да се осведомя от вас за работата й, особено за работата с бежанците.

Известно време крачиха, без да приказват, после Кардю рече:

— Тя беше родена на Север, недалеч от Дарби. Баща й доста е преуспял там, но парите не са го променили.

— Разбрах това.

— Познавам семейството от години, общували сме почти непрекъснато. Видях стария и баща преди погребението.

— Как бих могъл да опиша работата й за църквата, влиянието и върху тукашните баптисти? Мога ли да кажа, че се е радвала на всеобща обич?

— Боя се, че нямам високо мнение за подобни писания, господин Смайли. Човек никога не се радва на всеобща обич, дори и след смъртта си — отвърна Кардю след кратка пауза и северният му изговор прозвуча ясно.

— Какво тогава бих могъл да кажа? — продължи да настоява Смайли.