— Не зная — с безизразен глас отговори Кардю. — А когато не зная нещо, обикновено си мълча. Но след като проявявате добрината да ме попитате, ще ви кажа, че засега не съм срещал ангели, така че Стела Роуд не правеше изключение.
— Но нима тя не е била водеща фигура в работата с бежанците?
— Вярно е, беше.
— Значи е окуражавала и други да правят подобни усилия?
— Разбира се. Тя работеше съвестно.
Продължиха да крачат мълчаливо. Пътеката през полето се спускаше надолу, после завиваше и тръгваше успоредно на един поток, почти скрит от гъсталака на прещипа и глога по бреговете му. Отвъд потока се извисяваха редица оголели брястове, а зад тях се виждаха познатите очертания на Карне.
— Само това ли искахте да знаете? — внезапно го попита Кардю.
— Не — отговори Смайли. — Нашата редакторка беше много обезпокоена от едно писмо на госпожа Роуд, получено точно преди тя да умре. Представляваше нещо като… обвинение. Уведомихме полицията. В известен смисъл госпожица Бримли се укорява, че не е успяла да окаже никаква помощ. Маже и да не изглежда логично, но е така. Желанието ми е да съумея да я уверя, че между писмото на Стела Роуд и смъртта й няма никаква връзка. Това е другата причина за посещението ми…
— А кого обвинява с писмото?
— Съпругът си.
— На ваше място бих уведомил госпожица Бримли, че няма никаква причина да се укорява — бавно каза Кардю.
Глава 13.
Пътят до дома
Беше понеделник вечер. По времето, когато Смайли се прибра в хотела след разговора с господин Кардю. Тим Пъркинс, момчето, което отговаряше за пансиона на Фийлдинг, си вземаше довиждане с госпожа Харлоу, която му преподаваше виолончело. Макар и нервна, тя беше добра душа и се разтревожи, когато видя, че момчето е много притеснено. Пъркинс беше най-способният ученик, който й бяха пращали от Карне, и тя го харесваше.
— Днес свири безобразно, Тим — каза му тя, когато се сбогуваха на вратата. — Съвсем безобразно. Няма какво да ми обясняваш, остава ти само едно полугодие, а ти все още не си получил достатъчно високи бележки по три от предметите, ще трябва да се явяваш и на годишни изпити. Изобщо, закъсал си го. Ако желаеш, няма да имаме урок другия понеделник. Мини, ще те почерпя с кифли и ще слушаме плочи.
— Добре, госпожо Хароу — каза Пъркинс и прикрепи с ремък към багажника на колелото си калъфа с виолончелото.
— Фарът ти работи ли, Тим?
— Да, госпожо Харлоу.
— Е, не прави опити да чупиш рекорди днес, Тим. Имаш достатъчно време до вечерята в пансиона. И внимавай, пътят е все още много хлъзгав от снега.
Пъркинс не отговори нищо. Буташе си колелото по чакълестата алея към портата.
— Тим, не забрави ли нещо?
— Извинете, госпожо Харлоу…
Момчето се обърна и се ръкува с нея. Тя винаги настояваше да се разделят така.
— Тим, какво има? Да не си направил някоя глупост? На мен можеш да кажеш, нали? Не съм като преподавателите в колежа, знаеш това.
Пъркинс се поколеба, после рече:
— Няма нищо, госпожо Харлоу, заради изпитите е.
— Добре ли са родителите ти? Да нямаш неприятности вкъщи?
— Не. Добре са, госпожо Харлоу.
Пъркинс отново се поколеба, накрая каза:
— Лека нощ, госпожо Харлоу.
— Лека нощ.
Тя го изпрати с поглед. Пъркинс излезе, затвори портата и подкара велосипеда по тясната алея. След петнайсет минути щеше да е в Карне, предстоеше му да се спуска все по нанадолнище.
Обикновено изминаваше с радост пътя до дома. За него това беше най-приятният миг от седмицата. Тази вечер обаче Пъркинс почти не забелязваше това. Караше бързо, както винаги. Живият плет сякаш летеше на фона на тъмното небе, а зайците се разбягваха от снопа светлина, хвърлен от фара. Но тази вечер той не ги забелязваше.
Трябваше да каже на някого. Трябваше да каже на госпожа Харлоу, съжали, че не й каза. Тя щеше да знае какво да направи. И с господин Сноу можеше да го сподели, но нали вече не учеше при него, а при Роуд… Половината беда беше в това. В това и във Фийлдинг.
Можеше да каже и на Тру… Да, тъкмо на нея, на Тру, трябваше да го каже. Щеше да отиде при госпожица Трубоди още тази вечер след консултацията, щеше да й каже истината. Баща му никога не би приел случилото се, разбира се, защото това би означавало Тим да бъде изключен, а може би и наказан. Значи нямаше да отиде в Сандхърст в края на следващото полугодие, значи щеше да има нужда от още пари, с които семейството не разполагаше…