Момичето махна канапа и обърна пакета наопаки, за да смъкне хартията, с която беше увит. В този миг госпожица Бримли забеляза бледокафеникаво петно, не по-голямо от шилинг, близо до мястото, където се прихлупваше хартията. В унисон с присъщата и разсъдливост, тя сметна, че трябва да потърси някакво друго обяснение извън очевидното. Момичето, което все още разопаковаше пакета, изведнъж каза: „Чакайте, онова ужасно убийство не беше ли станало в Карне? Една циганка убила жената на преподавател. Отвратително, нали? Само колко често се случват такива неща! Хм… Така си и мислех…“ — подхвърли то и изведнъж замълча. Беше вече махнала хартията отвън и се готвеше да извади съдържанието, когато вниманието му явно бе привлечено от състоянието на вещите.
— Какво има? — побърза да попита госпожица Бримли.
Момичето се засмя:
— Нищо, просто не е пакетиран добре, а колетите „К-4 Б“ обикновено са много добре увити, най-добрите, които получаваме. Но този път не о така. Не го е приготвил същият човек. Сигурно го е замествал случаен помагач. Личеше си още от външната опаковка.
— Откъде сте толкова сигурна?
— О, та това е като почерка. Веднага се разбира.
Момичето отново се засмя и без повече приказки свали и последната хартия.
— Става дума за сива рокля, нали? Сега ще проверим.
И с две ръце то взе да вади дрехи от купа и да ги слага отстрани. Беше изпразнило колета почти наполовина, когато възкликна: „Е, това вече на нищо не прилича! Трябва да са се побъркали!“ И в същия миг измъкна от кашона с употребявани дрехи прозрачна мушама за дъжд, чифт много износени кожени ръкавици и чифт галоши.
Госпожица Бримли се беше вкопчила здраво в края на масата. Усещаше как кръвта пулсира в дланите й.
— Има и пелерина. При това е мокра — добави с отвращение момичето и хвърли гадните вещи на пода до масата.
Госпожица Бримли не можеше да мисли за друго, освен за писмото на Смайли: „Който я е убил, сигурно е бил в кръв от главата до петите“. Да, при това, който я е убил, е носил мушама с качулка и галоши, а на ръцете му са били тези стари кожени ръкавици, изпоцапани с глина. Който е убил Стела Роуд, не го е направил случайно през нощта, а отдавна е замислил делото си и е изчаквал. „Да, изчаквал е дългите нощи“ — помисли си госпожица Бримли. Момичето отново й заговори:
— За съжаление, изглежда роклята я няма.
— Няма я, мила — каза госпожица Бримли. — И сама виждам. Благодаря ви, много бяхте любезна — за миг гласът й потрепна, после тя успя да добави: — Струва ми се, мила, че трябва да оставите пакета в същия вид, както е сега, по отношение и на опаковката, и на съдържанието. Случило се е нещо ужасно. Полицията що поиска да… да го проучи и да види колета. Трябва да ми повярвате, мила… Положението не е точно такова, каквото изглежда…
По някакъв начин госпожица Бримли успя да избяга от успокоителната свобода на Йорк Гардънс и зяпналите от почуда очи на чакащите отвън деца.
Отиде до телефонната будка. Позвъни в „Соли Армс“ и помоли един много отегчен служител на рецепцията да я свърже с господин Смайли. Линията потъна в пълна тишина, докато от пощата не й казаха да пусне още три шилинга и половина. Госпожица Бримли рязко възрази, че за парите си досега е получила само триминутен вакуум. Последва звук, който несъмнено означаваше, че телефонистката си поема дъх и после, съвсем внезапно, се разнесе гласът на Джордж Смайли.
— Джордж, обажда се Брим. Найлонова мушама с качулка, галоши и кожени ръкавици, които сякаш са изпоцапани с кръв. Струва ми се, че и по хартията, с която е увит колетът, има такива петна.
Последва мълчание.
— Адресът на ръка ли е изписан?
— Не. Благотворителната организация разпраща напечатани адреси.
— А къде са сега нещата? При теб ли са?
— Не. Поръчах на момичето да остави всичко както си е. Нищо няма да им се случи за час-два. Джордж, чуваш ли ме?
— Да.
— Кои го е извършил? Съпругът ли?
— Не зная. Просто не зная.
— Смяташ ли, че трябва да направя нещо? Имам предвид дрехите. Да позвъня ли на Спароу, да предприема ли нещо?
— Не. Отивам веднага при Ригби. Довиждане. Брим. Благодаря ти, че се обади.
Госпожица Бримли затвори. Помисли си, че гласът на Смайли й звучеше по-особено. Изглежда, той понякога губеше представа за реалността. Сякаш изключваше.