Тя тръгна на северозапад, по посока на Ембанкмънт. Отдавна минаваше десет часа. За пръв път, бог знае откога, закъсняваше. По-добре щеше да е, ако вземеше такси. Но понеже беше пестелива жена, тя се качи на автобуса.
Ейлса Бримли не смяташе, че съществуват спешни неща, тъй като, за щастие, в мисловните й процеси имаше такъв ред, с какъвто рядко могат да се похвалят мъжете и още по-рядко — жените. Колкото по-спешен бе случаят, толкова по-голямо спокойствие я обземаше. По този повод Джон Ландсбъри бе отбелязал: „Ти си извънредно устойчива на драматични ситуации, Брим. Притежаваш редкия талант да презираш неотложното. Познавам десетина души, които биха ти плащали по пет хиляди годишно, за да им повтаряш всеки ден, че важните неща рядко не търпят отлагане. За теб неотложното е равно на ефимерното, а ефимерното е равно на маловажното“.
Госпожица Бримли слезе от автобуса, като грижливо пусна билета си в кошчето за боклук. Както стоеше на улицата под лъчите на топлото слънце, забеляза местата за афиши, рекламиращи първите издания на вечерните вестници. Ако не беше слънцето, можеше и да не ги забележи, но светлината я заслепи и я накара да погледне надолу. Така че очите й се спряха на тях, тя прочете още мокрите, набрани с плътен черен шрифт надписи, сред вече набъбващата истерия на улица Флийт: „Цяла нощ продължи търсенето на изчезналото момче от Карне“.
Глава 15.
Пътят до Фийлдинг
Смайли затвори телефона, бързо мина край рецепцията и се отправи към изхода. Веднага трябваше да се срещне с Ригби. Тъкмо когато излизаше от хотела чу, че го викат. Обърна се и видя стария си враг. Нощният портиер, осмелил се да излезе на дневна светлина, му даваше знак със сивата си ръка, като зовящ Харон.
— Търсиха ви от полицейския участък — осведоми го той с нескрита радост. — Господин Ригби, инспекторът, иска да се явите при него. Трябва да отидете веднага. Веднага, ясно ли е?
— Тъкмо там отивам — с раздразнение обясни Смайли и докато буташе въртящата се врата чу как старецът повтаря: „Имайте предвид, казаха веднага! Чакат ви!“
Докато вървеше по улиците на Карне, Смайли за стотен път се замисли върху неясните мотиви за човешките действия — сякаш на света няма нищо достоверно. Няма постоянни величини, няма сигурна отправна точка, независимо дали става дума за съвършено чиста логика или за неясна мистика, а най-необясними са мотивите на хората, принудени да употребят насилие.
Дали убиецът, на когото сега оставаше малко, преди да бъде разкрит, бе изпитал задоволство задето педантично бе осъществил своя план? Вече беше ясно и нямаше никакво съмнение, че убийството е било премислено до последната подробност, включваща и това, че оръдието на престъплението беше намерено необяснимо далеч от мястото на използването му. Нарочно бяха оставени улики, които да насочат към погрешна следа — това бе убийство, подготвено така, че да изглежда случайно, сякаш е било извършено заради гердана от мъниста. Сега и загадката с оставените следи намери обяснение: прибирайки галошите в колета, убиецът е отишъл по алеята до портата, а собствените му стъпки после са били заличени от миналите оттам множество хора.
Ригби изглеждаше уморен.
— Предполагам, че новините са ви известни, сър?
— Какви новини?
— За момчето, момчето от пансиона на Фийлдинг. Цяла нощ не се е прибирало.
— Не — каза Смайли и изведнъж усети, че му прималява. — Нищо не съм чул.
— Господи, а аз си мислех, че знаете! Снощи в осем и половина ни позвъни Фийлдинг. Пъркинс, отговорникът на учениците му, не се прибрал след урок по музика при госпожа Харлоу, която живее в Лонгмийд. Обявихме тревога и започнахме да го търсим. Патрулна кола обходи пътя, по който трябвало да се върне — бил е с велосипед. При първия оглед не видели нищо, но на връщане шофьорът спрял в подножието на хълма, точно където минава рекичката. Хрумнало му, че момчето може да се е спуснало с голяма скорост към брода и да е пострадало около вира. Намерили го там — наполовина в канавката, колелото лежало редом. Момчето е починало.
— Боже господи!
— Отначало не го съобщихме на журналистите. Родителите на Пъркинс са в Сингапур, бащата е армейски офицер. Фийлдинг им изпрати телеграма. Свързахме се и с Военното министерство.
Известно време мълчаха, после Смайли попита:
— Как е станало това?
— Затворихме пътя и се опитахме да възстановим произшествието. Сега там има и детектив, оглежда мястото. Бедата е, че не успяхме да свършим много, преди да разсъмне. При това хората ни са утъпкали земята навсякъде, но нямат вина за това. Изглежда момчето е паднало в подножието на хълма и си е ударило главата на камък, дясното слепоочие.