— А как прие случилото се Фийлдинг?
— Много е потресен. Наистина. Да си призная, дори не можех да си представя… Сякаш изпадна в пълно отчаяние… Имаше много неща за вършене: да се звъни на родителите, да се намери чичото на момчето в Уиндзор и така нататък. Но Фийлдинг остави госпожица Трубоди, своята икономка, да се оправя с всичко. Ако не беше тя, не зная как щяхме да успеем. Стоях при Фийлдинг около половин час, след което той напълно рухна и помоли да остане сам.
— Какво имате предвид с това „рухна“? — побърза да попита Смайли.
— Разплака се. Плака като дете — обясни Ригби с равен глас. — През ум не ми е минавало, че е възможно.
Смайли предложи на Ригби цигара и сам запали.
— Предполагам, че става дума за нещастен случай? — осмели се да попита той.
— Сигурно — с безизразен глас отвърна Ригби.
— Може би, преди да продължим, ще е най-добре да ви съобщя и моите вести. Тъкмо бях тръгнал насам, когато се обадихте. Преди малко говорих с госпожица Бримли.
И както бе характерно за него, съвсем прецизно и доста сухо Смайли разказа наученото от госпожица Бримли, а също така съобщи и причините, поради които се е заинтересувал от колета.
Смайли почака, докато Ригби се обади в Лондон. Почти машинално Ригби изброи какво иска да бъде направено: колетът и съдържанието му да бъдат прибрани и да се пристъпи веднага към експертиза, като повърхностите се изследват за отпечатъци. Той лично щял да отиде в Лондон с образци от почерка на момчето, взети от изпитните работи, за да потърси мнението на графолог. Не, щял да вземе влака от Карне в 4 и 25, който пристига на гара Уотърлу в 8 и 5. Биха ли могли да го посрещнат там с кола? Последва мълчание, след което Ригби каза раздразнено: „Е, по дяволите, ще хвана някое такси!“ и доста рязко приключи разговора. За миг гледаше сърдито Смайли, после се засмя, подръпна ухото си и рече:
— Извинете, сър, нещо взе да става нервно. Сигурно защото борбата е на много фронтове — и Ригби посочи с глава по-отдалечената стена. — Изглежда ще трябва да съобщя на шефа за колета, но в момента той е на лов. Предполагам, че стреля гривяци с двама приятели и няма да се забави. Но всъщност досега не съм споменавал, че сте тук, в Карне, та ако нямате нищо против…
— Разбира се — побърза да го прекъсне Смайли. — Много по-лесно ще е да не намесвате името ми.
— Ще го уведомя, че просто сме направили обичайното запитване. И госпожица Бримли ще трябва да споменем едва по-късно… Няма смисъл да усложняваме положението, нали така?
— Да, разбира се.
— Сигурно ще трябва да освободя Джейни… Но излиза, че тя е имала право. Сребърни криле на лунната светлина…
— На ваше място, Ригби, не бих… не бих я освобождавал — каза Смайли разпалено, което не бе характерно за него. — Задръжте я колкото може по-дълго. За бога, стига вече нещастни случаи!
— Значи не вярвате, че смъртта на Пъркинс е нещастен случай?
— Господи, разбира се, че не вярвам! — внезапно повиши глас Смайли. — И вие не го вярвате, нали?
— Изпратих детектив — хладно каза Ригби. — Не мога самият аз да се заема със случая, още съм нужен за убийството на Стела Роуд. Сега шефът ще трябва да повика Скотланд Ярд. Уверявам ви, ще си платя с лихвите. Шефът си мислеше, че въпросът е приключен, макар че крещеше.
— А междувременно?
— Междувременно, сър, възнамерявам да направя и невъзможното, но да открия убиеца на Стела Роуд.
— Ако намерите отпечатъци от пръсти по мушамата… — бавно започна Смайли, — в което се съмнявам, ще имате ли с какво… с какви местни отпечатъци да ги сравните?
— Разбира се, разполагаме с отпечатъците на Роуд и на Джейни.
— Но не и на Фийлдинг?
Ригби се поколеба.
— Да си призная, имаме и негови отпечатъци. Отпреди доста време. Но нямат нищо общо с подобни въпроси.
— Било е по време на войната — успокои го Смайли. — Брат му ми го е разказвал. Станало е на Север. Потулили са работата.
Ригби кимна.
— Доколкото ми е известно, само господин и госпожица Д’Арси знаят за това. И ректорът, естествено. Случило се е по празниците, с някакъв младеж от военновъздушните сили. Шефът много е помогнал.