Фийлдинг се надигна невероятно енергично и си сипа още коняк. Беше се зачервил, изглеждаше тържествуващ.
Смайли се изправи.
— Казахте, че ще идвате в Лондон. В четвъртък, нали?
— Да. Имам уговорка да обядвам с човека от гимназията, в един от ужасните клубове на Пал Мал. Винаги бъркам уговорения клуб, с вас не е ли така? За съжаление, струва ми се, че сега няма смисъл от тази среща, след като цялата история ще излезе наяве… А тогава и в гимназията няма да ме вземат.
Смайли се поколеба, после каза:
— Елате да вечеряме заедно. Ако желаете, можете и да преспите у дома. Ще поканя още един-двама души, ще бъде интересно. Дотогава ще се почувствате по-добре. Ще си поговорим. Възможно е да ви помогна с нещо… заради Ейдриан.
— Благодаря ви. С удоволствие ще дойда. Без друго имам едно-две неща за уреждане в Лондон извън срещата.
— Чудесно. Заповядайте в осем без петнайсет. Улица Байуотър в Челси, номер девет, А.
Фийлдинг записа адреса в бележника си. Ръката му не трепереше.
— Облекло официално? — попита Фийлдинг, без да вдига писалката, и сякаш някакво дяволче прошепна на Смайли отговора.
— Да, официално, но не го спазваме строго — рече той.
Последва мълчание.
— Допускам, че всичко ще излезе наяве на процеса — започна боязливо Фийлдинг… — За Тим и за мен. Ако стане така, с мен е свършено, разбирате ли? Свършено!
— Не виждам как може да се скрие.
— Все пак сега се чувствам значително по-добре, наистина! — каза Фийлдинг.
Като си взе набързо довиждане, Смайли го остави сам. Тръгна право към участъка. Струваше му се, че от доста време не е срещал такъв изпечен лъжец като Терънс Фийлдинг.
Глава 17.
Бягството на заека
Почука на вратата на Ригби и веднага влезе.
— За голямо съжаление, струва ми се, че ще трябва да арестуваме Станли Роуд — започна той и разказа за срещата си с Фийлдинг.
— Трябва да съобщя на шефа — неуверено заяви Ригби. — Готов ли сте да повторите всичко пред него? Ако ще прибираме преподавател от Карне, според мен трябва първо да уведомим шефа. Той току-що се върна. Почакайте малко.
Ригби се обади по телефона, който беше на бюрото му, и поиска да го свържат с началника на полицията. Няколко минути по-късно двамата вървяха мълчаливо по застлания с килими коридор. По стените имаше окачени снимки на отбори по ръгби и крикет, някои пожълтели и избелели от индийското слънце, други изпълнени в сепия — любимия метод на фотографите от Карне в началото на века. На равни разстояния стояха празни яркочервени кофи, върху които старателно бе изписано с бяла боя: „За пожар“. Коридорът завършваше с тъмна дъбова врата. Ригби спря пред нея и почука. Отговор не последва. Той почука отново и тогава отвътре се чу вик: „Влез!“.
Влизането им бе наблюдавано от два едри шпаньола. Зад кучетата на огромно бюро седеше бригадният командир Хавлейк, офицер на Британската империя, полицейски началник в Карне. Седеше като воден плъх върху сал.
Оскъдните кичури бяла коса по иначе плешивата му глава бяха грижливо пригладени така, че да прикриват колкото може повече плешивостта. От това изглеждаше мокър, сякаш току-що бе излязъл от водите на река. Мустаците му, които щедро компенсираха липсата на коса, бяха руси и гъсти на вид. Беше много дребен човек, облечен с кафяв костюм и бяла риза с колосана яка, чиито краища бяха заоблени.
— Сър, позволете да ви представя господин Смайли от Лондон — започна Ригби.
Хавлейк стана от бюрото и тръгна към тях, като че се предаваше — без вътрешно убеждение, но примирен. Подаде малката си топчеста ръка и каза: