— Да.
— Имаше един Смайли, дето се ожени за Ан Съркоум, братовчедката на лорд Соли. Ан беше голяма красавица, а взе, че се омъжи за този човек. Някакъв смотан голтак, офицерче, което нямаше нищо, освен един златен часовник. Соли много се подразни.
Смайли не каза нищо.
— Соли има син в Карне — продължи Хавлейк. — Известно ли ви е това?
— Мисля, че четох някъде във вестниците.
— Разкажете ми за този тип, за Роуд. Той е завършил гимназия, нали?
— Да, така се оказа.
— Много странна история. Експериментите са обречени на неуспех, нали така? Традицията не се поддава на експерименти.
— Прав сте.
— Това е бедата на нашето време. Например Африка: изглежда никой не разбира, че едно общество не се изгражда за двайсет и четири часа. Културата се създава с векове.
Хавлейк се намръщи и започна да си играе с ножа за разрязване на хартия. После продължи:
— Чудно ми е как парчето кабел, с което я е убил, е стигнало до канавката. Не го изпуснахме от очи цели четирийсет и осем часа след убийството.
— И аз съм озадачен — каза Смайли. — Както и Джейн Лин.
— Какво имате предвид?
— Не вярвам, че Роуд се е осмелил по-късно да влезе в къщата, ако е знаел, че Джейн Лин го е видяла как убива жена си. Разбира се, само ако допуснем, че наистина го е знаел, което изглежда вероятно. Много хладнокръвно ми се струва, прекалено хладнокръвно…
— Странно е, много е странно — промърмори Хавлейк. Погледна часовника си, като за целта вдигна високо левия си лакът с бързото движение на кавалерист, което се видя на Смайли смешно, а и малко тъжно. Минутите се нижеха. Смайли се чудеше дали да не си тръгне, но му се стори, че Хавлейк има нужда да постои с него.
— Голяма бъркотия ще настъпи. Не всеки ден арестуваме преподавател от Карне с обвинение в убийство — каза Хавлейк и рязко пусна ножа за хартия върху бюрото. — Тия отвратителни журналисти, трябва да бъдат пердашени с камшик! — заяви той. — Само вижте какви глупости пишат за кралското семейство! Много са проклети!
Хавлейк стана, прекоси стаята и се разположи на коженото кресло край камината.
— Чудя се защо го е направил — продължи той. — Защо, по дяволите, го е направил? Такъв човек да извърши убийство, и то да убие собствената си жена!
Хавлейк изрече това простичко, сякаш очакваше да му бъде обяснено.
— Не вярвам, че е възможно някога да узнаем докрай по какви причини някой върши нещо — бавно каза Смайли.
— Божичко, имате право, не ще и дума… А вие как си изкарвате прехраната. Смайли?
— След войната известно време бях в Оксфорд. Преподавах и правех проучвания. Сега съм в Лондон.
— Май хитрец си падате, а?
Смайли се чудеше кога ли ще се върне Ригби.
— А знаете ли нещо за семейството на този човек? Има ли роднини, близки?
— Мисля, че родителите му са починали — отговори Смайли и в същия миг телефонът върху бюрото на Хавлейк рязко иззвъня. Беше Ригби. Съобщи, че Станли Роуд е изчезнал.
Глава 18.
След бала
Хвана влака за Лондон в тринайсет и трийсет. Едва не закъсня, понеже в хотела му бяха объркали сметката. Остави бележка за Ригби с адреса и телефона си в Лондон и молба да му позвъни вечерта, когато се получи резултат от лабораторната експертиза. Нямаше повече работа в Карне. Когато влакът бавно се изтегли от гарата и местните ориентири започнаха да се изгубват един по един в студената февруарска мъгла. Джордж Смайли усети, че му олеква. Даваше си сметка, че бе дошъл с нежелание. Боеше се от мястото, където жена му бе прекарала детството си, боеше се да види полята на Карне. Но не беше открил нищо, което поне малко да му напомни за нея — нито в безжизнените очертания на замъка Соли, нито в близките околности. Бяха останали само клюките и не можеше да бъде другояче, докато съществуваха Хехтовци и Хавлейковци, които се перчат, че познават най-известния род в Карне.
Взе такси до Челси, отнесе куфара на горния етаж и извади дрехите си грижливо, като човек, свикнал да живее сам. Тръгна да се къпе, но реши първо да позвъни на Ейлса Бримли. Телефонът беше до леглото му. Седна на края на леглото и набра номера. Чу се напевен глас като на фотомодел, който каза напевно:
— Добър ден, тук е „Юнипрес“.
Смайли помоли да го свържат с госпожица Бримли. Последва дълго мълчание, след което гласът каза: