— За съжаление, госпожица Бримли е в заседание. Може ли някой друг да отговори на вашето запитване?
„На запитването ми! — каза си Смайли. — Боже господи! Защо, по дяволите, «запитване», а не «въпрос»?“
— Не — отвърна той. — Просто и съобщете, че я е търсил господин Смайли.
Затвори телефона, влезе в банята и пусна топлата вода. Тъкмо си сваляше копчетата на ръкавелите, когато телефонът звънна. Беше Ейлса Бримли.
— Джордж? Най-добре ще е, ако дойдеш веднага. Имаме гост. Господин Роуд от Карне. Иска да разговаря с нас.
Смайли бързо си облече сакото, изтича на улицата и взе такси.
Глава 19.
Краят на една легенда
Ескалаторът беше пълен с уморено гледащи служители на „Юнипрес“, приключили работното си време. За тях видът на пълния господин на средна възраст, тръгнал нагоре със съседния ескалатор, бе неочакван повод за забавления и изкачването на Смайли бе съпроводено от подмятанията на куриерите и смеха на машинописките. Той слезе на първия етаж, за да проучи огромното табло, на което можеха да се прочетат имената на двайсет и пет процента от националните всекидневници. Накрая, в раздела „Технически отдели и други“, откри „Християнски глас“ — стая 619. Стори му се, че асансьорът се издига много бавно. Иззад плюшената облицовка се чуваше неопределена музика, а едно момче в шарено сако поклащаше бедра при по-звучните акорди. Златните врати се разтвориха с въздишка, момчето каза: „Шести!“ и Смайли бързо излезе в коридора. Малко по-късно той вече чукаше на вратата на стая 619. Отвори му Ейлса Бримли.
— Джордж, колко хубаво, че идваш! — Ведро го посрещна тя. — Господин Роуд много ще се зарадва да те види.
И без повече приказки тя направо го въведе в кабинета си. На едно кресло до прозореца седеше преподавателят от Карне, Станли Роуд, облечен в спретнат черен балтон. Когато Смайли влезе. Роуд се изправи и протегна ръка.
— Благодаря, че дойдохте, сър каза той сковано. — Много ви благодаря.
Държеше се спокойно, както и преди, и изговаряше думите все така предпазливо. Седнаха. Смайли предложи цигара на госпожица Бримли и й я запали.
— Става дума за статията, която ще напишете за Стела — започна Роуд. — Да си призная, много ми е съвестно заради отношението ви към Стела и към паметта за нея. Как да ви кажа… Зная, че имате най-добри намерения, но не искам да пишете тази статия.
Смайли не каза нищо, а и Ейлса прояви благоразумието да замълчи. Оттук нататък разговорът беше в ръцете на Смайли. Мълчанието не го обезпокои, но изглежда обезпокои Роуд.
— Няма да е редно, никакъв смисъл няма в това — продължи той. — Господин Гластон се съгласи с мен. Говорих с него вчера преди заминаването му и той се съгласи. Просто не мога да позволя да напишете статията.
— Защо?
— Как да ви кажа, известно е на твърде много хора. Горкият господин Кардю, и с него разговарях. Той знае много, добре познава Стела, затова го помолих за мнението му. Той проявява разбиране за моето преминаване към англиканската църква, но за мен беше непоносимо да гледам как тя ходи на църква всяка неделя и стои на колене — Роуд поклати глава. — Така не бива. Така вярата на човек изглежда смешна.
— И какво ви каза господин Кардю?
— Каза, че не ние сме съдниците, че трябва да оставим господ да отсъди. Но аз му обясних, че няма да е редно, хората я познават и са наясно какво е направила, а пък ще прочетат какво пише в „Гласа“. Ще сметнат това за лудост. Кардю изглежда не ме разбра. Но аз не мога да го позволя, господин Смайли.
Отново за известно време се възцари мълчание. Роуд седеше, без да помръдва, само много леко поклащаше глава. После отново заговори:
— Отначало не повярвах на стария господин Гластон. Той ме предупреди, че Стела е лош човек, но аз не му повярвах. По това време те, Стела и баща й, живееха на хълма, на Прещиповия хълм, на крачка от черквата. У тях прислугата никога не се задържаше, така че Стела вършеше по-голямата част от домакинската работа. Понякога, в неделя сутрин след черква, се отбивах. Стела се грижеше за баща си, готвеше му и тъй нататък и аз непрекъснато се чудех с какво сърце ще поискам ръката й от господин Гластон. Семейство Гластон бяха от големците на Бранксъм. По това време бях учител в тамошната гимназия. Позволиха ми да взема някои часове, докато готвех дисертацията си, и тогава реших, изкарам ли си изпита, да предложа брак на Стела. В неделята, когато излязоха резултатите, отидох у тях след утринната служба. Отвори ми самият господин Гластон и ме отведе право в кабинета си. От прозореца се виждат половината керамични фабрики на Пул, а отвъд тях е морето. Господин Гластон ме покани да седна и рече: