— Зная за какво си дошъл. Станли. Искаш да се ожениш за Стела. Но ти не я познаваш.
— Идвам ви на гости от две години, господин Гластон — казах аз, — и смятам, че вече съм взел решение.
Тогава той започна да ми разказва за нея. Не съм си представял, че мога да чуя човешко същество да говори така за собственото си дете. Той каза, че Стела е лоша, че е лоша по душа, че е изпълнена със злоба. Затова слугите не се задържали у тях. Каза ми, че тя се преструва, че се прави на любезна и сърдечна, докато хората не й разкажат всичко за себе си, а после ги обижда, като злослови по техен адрес и разпространява полуистини, полулъжи. Каза ми още много неща, но аз не му повярвах, не повярвах на нито една негова дума. Струва ми се, че тогава си изпуснах нервите — нарекох го ревнив старец, който иска да задържи икономката си, лъжлив, завистлив старец, желаещ неговото дете да му слугува до самата му смърт. Казах му, че Стела е добра, а лошият е той и започнах да крещя: „Лъжец! Лъжец!“ Той сякаш не ме чуваше, само клатеше глава, затова изтичах в хола и извиках Стела. Мисля, че дотогава бе стояла в кухнята. Дойде, прегърна ме и ме целуна… След месец се оженихме, получих ръката й от стареца. На венчавката той се ръкува с мен и каза, че съм чудесен човек, а аз си помислих за него, че е стар лицемер. Даде ни пари, даде ги на мен, не на нея — две хиляди лири. Реших, че може би го прави като извинение за ужасните неща, които ми беше наговорил, затова по-късно му изпратих писмо, в което писах, че му прощавам. Той не ми отговори и оттогава насам го виждах рядко… Година или малко повече от година бяхме щастливи в Бранксъм. Стела беше точно такава, за каквато я мислех: прибрана и непретенциозна. Обичаше да правим разходки и да се целуваме на портичките между пасищата, понякога държеше да си придаде малко важност и ходехме официално облечени на вечеря в „Долфин“. Не се срамувам да си призная, че тогава това беше от голямо значение за мен — не ходех къде да е, при това ходех там с дъщерята на господин Гластон. Той членуваше в Ротарианския клуб, участваше в ръководството му, изобщо беше важна личност в Бранксъм. Стела обичаше да ме дразни за това, и то пред чужди хора, и аз малко се притеснявах. Спомням си, че веднъж, когато бяхме в „Долфин“, там имаше един келнер. Джони Раглан, мой съученик. Джони беше доста разпилян и след завършването на гимназията не се беше занимавал с кой знае какво, главно тичаше подир момичетата и се забъркваше в неприятности. Оказа се, че Стела го познава — кой знае откъде. Махна му като седнахме. Джони дойде и Стела го накара да донесе още един стол, за да седне при нас. Управителят бълваше змии и гущери, но не посмя да направи нищо, понеже това беше дъщерята на Самюел Гластон. Джони стоя при нас, докато вечеряхме, а Стела го разпитваше за училището и за мен като малък. Джони се радваше до немай-къде и стана много нахален, взе да разправя, че съм бил свястно и добро момче и тъй нататък, но че той, Джони, доста ме е пердашил — все лъжи, но Стела го насърчаваше. По-късно й направих забележка — казах й, че няма да пръскам пари в „Долфин“, за да слушам измислиците на Джони Раглан, а тя веднага настръхна като котка. Заяви, че парите са нейни и че Джони в никакъв случай не струва по-малко от мен. После ми се извини, целуна ме и аз се престорих, че й прощавам…
По лицето на Роуд избиха капчици пот. Той говореше бързо, думите му се застъпваха. Приличаше на човек, който разказва кошмар, сякаш споменът още не го беше напуснал, а страхът бе останал наполовина. Замълча и втренчи поглед в Смайли, като че очакваше от него отговор, но Смайли, с безизразно лице, чиито очертания бяха застинали, гледаше надалеч.
— После заминахме за Карне. Тъкмо бях започнал да чета „Таймс“, и видях съобщението. Търсеха преподавател по научните дисциплини и аз кандидатствах. Господин Д’Арси проведе разговор с мен и ме взеха на работа. Едва след като се преместихме в Карне, разбрах, че баща и е казвал истината. Дотогава тя не беше много набожна, но с пристигането ни се развихри. Знаеше, че с това ме злепоставя, че ще ме наскърби. Как да ви кажа… Бранкъмската черква е голяма и хубава, там нямаше нищо странно човек да е баптист. Но в Карне не е така, черквата е сбутана постройка с тенекиен покрив. Стела искаше да се разграничава, напук на колежа и на мен, като се преструва на смирена. Нямаше да имам нищо против, ако тя беше искрена, но тя не беше и господин Кардю го знаеше. Той, господин Кардю, опозна Стела. Може и баща й да го беше предупредил. Както и да е, той едно време е живял на Север и добре познаваше семейството. Доколкото зная, писал си е с господин Гластон, а може и да го е посещавал по някакъв повод… В Карне Стела започна добре. Местните хора много й се радваха — съпруга на преподавател, а ходи в баптистката църква. Такова нещо се случваше за пръв път. После тя се зае да подкрепи апела за бежанците: събираше дрехи и тъй нататък. Госпожица Д’Арси, сестрата на господин Д’Арси, вършеше това в колежа, но Стела реши сама да се заеме и да я надмине, да събере от баптистите повече помощи, отколкото госпожица Д’Арси от колежа. Аз обаче се досетих за намеренията й, досети се и господин Кардю, а накрая и местните жители. Стела беше само уши. Поглъщаше и най-дребната клюка или гадост. Понякога, когато се прибираше вечер у дома — в сряда или петък, след като е събирала помощи в черквата, — щом си свалеше палтото, започваше да се смее и аз си мислех, че е полудяла. „Пипнах ги! Пипнах ги! — викаше тя. — Научих всичките им тайни, държа ги в шепата си, Стан!“ Така казваше, а онези, които узнаваха това, започваха да се страхуват от нея. Бог ми е свидетел, всички се занимават с клюки, но не за да извличат облаги от тях не го вършат като Стела. Тя беше коварна — принизяваше всичко почтено и добро и го каляше. Поне десетина души си бе набелязала. Например Мълиган от фирмата за пренос-превоз, който има дъщеря с детенце край Лимингтън. Беше научила отнякъде, че момичето не е омъжено, изпратили го да роди при леля му и да започне нов живот там. Веднъж Стела се обадила на Мълиган — нещо във връзка с парите, които неговите хора поискали от Саймън Сноу за превоза на мебелите му. Казала му: „Поздрави от курорта Лимингтън. Мълиган. Имаме нужда от малко помощ“. Тя сама ми го разказа — прибра се у дома и се заливаше от смях, докато говореше. Но накрая й видяха сметката, нали? Тъпкано и го върнаха.