Выбрать главу

Смайли бавно кимна. Сега гледаше право в Роуд.

— Да — каза най-сетне той. — Тъпкано й го върнаха.

— Мислят, че го е направила Джейни Лудата, но аз не го вярвам. Джейни по-скоро би убила собствената си сестра, отколкото Стела. Стела разправяше, че двете били близки като луната и звездите. Вечер, когато закъснявах заради заседанията на някои от дружествата или имах извънредни лекции, те си бърбореха часове наред. Стела й готвеше, даваше й дрехи и пари. Имаше усещането за власт, помагайки на създание като Джейни, позволявайки й да раболепничи. Не от доброта го правеше, а от жестокост… От Бранксъм си водеше едно малко куче, неопределена порода. Когато се прибрах веднъж преди няколко дена, го намерих легнало в гаража. Квичеше уплашено. Куцаше, гърбът му беше окървавен. Стела го беше пребила. Съвсем се бе побъркала. Знаех, че и друг път го беше била, но за пръв път го пребиваше, за пръв път. Тогава стана нещо… Аз се развиках, тя започна да се смее и после я ударих… Не много силно, но достатъчно силно. По лицето. Дадох й срок от двайсет и четири часа да умъртви кучето, иначе я заплаших да съобщя в полицията. Тя се разкрещя: кучето било нейно, можела да прави с него каквото си поиска. Но на другия ден си сложи черната шапчица и отведе кучето при ветеринаря. Предполагам, че му е разказала някакво съчинение. Съчиняваше си на какви ли не теми, много я биваше. Избираше си някаква роля и я изиграваше докрай. Например съчини историята с унгарците. У госпожица Д’Арси бяха дошли да живеят някакви бежанци, пристигнали от Лондон, а Стела им наговори такива неща, че те избягали и трябвало да ги върнат в Лондон. Госпожица Д’Арси им плати и билетите, и тъй нататък, дори чиновничката от „Социални грижи“ дойде да ги посети и се опита да оправи положението. Не мисля, че госпожица Д’Арси разбра кой ги е настроил против нея, но аз знаех, защото Стела ми каза. Смееше се, винаги се смееше по един и същ начин, и рече: „Виждаш ли я колко струва твоята изискана дама, Стан, виждаш ли колко струва благотворителната й дейност!“ А след историята с кучето започна да се прави, че я тормозя. Щом се доближавах до нея, се дърпаше и вдигаше ръка, сякаш се готвех да я ударя отново. Дори си внуши, че замислям да я убия. Отиде и го разказа на господин Кардю. Сама не си вярваше, понякога се смееше по този повод. Казваше ми: „Сега не си струва да ме убиваш, Стан, всички ще разберат кой го е направил“. Друг път обаче хленчеше и ми се умилкваше, молеше ме да не я убивам. „Ще ме убиеш през дългите нощи!“ — ей такива неща крещеше. Тези думи я окуражаваха: „дългите нощи“, харесваше й как звучат, сякаш беше актриса, и си съчиняваше около тях цяла история. „О, Стан — казваше тя, — пази ме през дългите нощи!“ Нали си представяте какво е да нямаш никакво намерение да вършиш нещо, а някой да те моли да не го вършиш? Накрая започваш да мислиш, че може и да го направиш, започваш да се сещаш за такава възможност…